— Изкарахте ми ангелите, госпожо! По едно време си помислих, че сте някой таласъм.
— Ей сега се връщам — повторих аз.
Тръгнах бавно, усещайки влажния лъх на студения камък и на реката — пристъпвах в непрогледния мрак и се взирах във всяко нещо, все едно бях Върколака. Той сигурно е бил като омагьосан от това място. За Върколака то сигурно олицетворяваше залата на безчестието, в която след всяко извършено от него престъпление бяха изложени неговите трофеи и която му напомняше, че е недосегаем. Той можеше да прави каквото си иска, да оставя безброй улики и пак да е сигурен, че няма да го докоснат и с пръст.
Вероятно е стигал от дома си до моргата за някакви си петнайсетина-двайсет минути и аз го видях как седи в парка, вторачен в старата тухлена постройка, и си представя какво става вътре, каква работа е създал на доктор Щван. Дали миризмата на смърт го е възбуждала?
Ветрецът разклати акациите, докосна ме по лицето и аз отново си припомних какво ми е казала доктор Щван за мъжа, почукал на вратата й. Бил е отишъл, за да я убие, но не е успял. А на другия ден се е върнал ето тук и й е оставил бележката.
„Pas la police…“
Може би усложнявахме прекалено много неговите мисли.
„Pas de probleme… Le Loup-garou“.
Може би той просто не можеше да се пребори в гнева си, с убийствената похот. Може би, ако някой разлютеше чудовището вътре в него, той просто не беше в състояние да се спре. Бях сигурна, че ако Върколака още беше във Франция, доктор Щван е щяла да бъде мъртва. Когато е заминал за Ричмънд, той вероятно е смятал, че поне за известно време ще се владее. И сигурно е успял — за три дена. Или може би още от самото начало е държал под око Ким Луонг, представял си е как я убива и накрая не се е сдържал и се е отдал на злото.
Забързах към таксито — прозорците бяха покрити с пара и аз не успях да надзърна вътре. Отворих задната врата. Отоплението вътре беше пуснато до дупка и шофьорът дремеше. Скочи като ужилен и изруга.
38.
Самолетът излетя от летище „Шарл де Гол“ в единайсет преди обяд и пристигна в Ню Йорк в осем и четирийсет и пет сутринта, източно стандартно време, тоест, в известен смисъл, преди да потеглим. Надвечер се прибрах ужасно вкисната и притеснена, а организмът ми съвсем се бе объркал от тези разлики във времето. Застудяваше, според прогнозата щяло да завали дъжд, а после отново суграшица, а аз имах да върша куп неща. Марино си отиде вкъщи. Лесно му е на него, има си пикапа.
Супермаркетът бе задръстен с народ, защото при всяка прогноза за суграшица или сняг жителите на Ричмънд направо превъртат. Всички се юрват да пазаруват, да не би да умрат от жажда или глад, та когато отидох на щанда за хляб, не бе останал и един-едничък самун. На щанда за месо и колбаси пък нямаше шунка и за цяр, да не говорим за пуйките. Все пак напазарувах, каквото можах, защото очаквах Луси да поостане при мен.
В шест и нещо се отправих към къщи, но нямах сили да се разправям с гаража. Затова оставих колата отпред. Опърпаните бели облаци върху луната приличаха на череп, после се разместиха и съвсем се разпарцаливиха, за да препуснат нататък, понесени от поривистия вятър, който клатеше дърветата и нашепваше в клоните им. Чувствах се отмаляла, сякаш се разболявах, и пак изпаднах в паника, когато Луси не се прибра и не ми се обади по телефона.
Реших, че е в болницата към Медицинския колеж на Вирджиния, звъннах в ортопедичното отделение и там ми казаха, че не се е вясвала от вчера сутринта. Съвсем се паникьосах. Закръжих напред-назад из хола и умувах какво да правя. Наближаваше десет вечерта, когато се метнах на автомобила и отново подкарах към центъра на града — бях толкова скована от напрежението, че аха, и да се пречупя.
Предполагах, че Луси може би е заминала за Вашингтон, но недоумявах защо не ми е оставила поне бележка. Изчезнеше ли така, сякаш вдън земя, не очаквах нищо добро. Завих към Девета улица и подкарах по безлюдните пресечки в центъра, после обиколих едва ли не всички равнища на подземния гараж на болницата, докато намеря свободно местенце. Грабнах бялата престилка, която държах отзад в автомобила.
Ортопедичното отделение беше в новата сграда на болницата на втория етаж — заметнах се с престилката и се качих. В стаята имаше двама души, седнали до леглото — предположих, че са родителите на Джо, и отидох при тях. Главата на момичето беше бинтована, кракът му беше на екстензия, но Джо беше в съзнание и веднага извърна очи към мен.
— Господин и госпожа Сандърс? — попитах. — Аз съм доктор Скарпета.