— И после?
— После ще я вземем от болницата, ще я доведем вкъщи и ти ще се грижиш за нея — обясних й аз. — Ето какво ще направим после.
Сън не ме ловеше. Накрая, в два след полунощ, станах и отидох в кухнята да си направя чаша билков чай. Навън валеше като из ведро, водата се стичаше от покрива и се плискаше във вътрешния двор, а аз все не можех и не можех да се стопля. Мислех за мазките, космите и снимките на следи от ухапване, заключени в куфарчето, и имах чувството, че убиецът едва ли не се е вмъкнал в къщата ми.
Усещах присъствието му, сякаш нещата в куфарчето излъчваха обсебилото го зло. Каква ирония само: Интерпол ме вика във Франция и след всички приказки, които изприказвахме, единственото валидно пред съда доказателство беше в шишенцето от адвил, което бях напълнила с вода и тиня от Сена.
Когато стана три часът, седнах в леглото и взех да пиша на Тали. Но все не се получаваше. Бях уплашена, задето ми е толкова мъчно за него и заради онова, което му бях причинила. Сега той ми го връщаше тъпкано — бях си го изпросила.
Смачках на топка поредния лист хартия и погледнах телефона. Изчислих колко е часът в Лион и си представих Джей зад писалището, облечен в някой от скъпите си костюми. Представих си как говори по телефона, как седи на поредното заседание или развежда някого и изобщо не се сеща за мен. Спомних си стегнатото му излято тяло и се запитах къде ли се е научил да е толкова добър в леглото.
Отидох на работа. Когато във Франция наближаваше два следобед, реших все пак да звънна в Интерпол.
— Bonjour, здравейте…
— Джей Тали, ако обичате — рекох аз.
Свързаха ме с вътрешния му номер.
— Слушам ви — каза някакъв мъж.
— Това вътрешният номер на Джей Тали ли е? — попитах, объркана.
— Кой го търси?
Представих се.
— Тали го няма — обясни човекът.
Проряза ме страх. Не му повярвах.
— А с кого разговарям? — поинтересувах се аз.
— С агент Уилсън. Отговарям за връзката с ФБР. Онзи път не успях да се видя с вас. Джей го няма.
— А знаете ли кога ще се върне?
— Не съм сигурен.
— Ясно — рекох. — А как мога да се свържа с него? Или по-добре му предайте да ме потърси той.
Знаех, че говоря нервно.
— Наистина не знам къде е — вметна Уилсън. — Но ако се появи, ще му предам, че сте го търсили. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Не — отговорих аз.
Затворих, съвсем паникьосана. Бях сигурна, че Тали не иска да разговаря с мен и е помолил колегите, ако го потърся, да казват, че го няма.
— Майко мила — пророних, докато минавах покрай бюрото на Роуз. — Какви ги забърках!
— На мен ли говорите? — вдигна очи секретарката, която пишеше нещо на компютъра, и ме погледна над очилата. — Пак ли сте изгубили нещо?
— Да — казах й.
В осем и половина отидох на служебното заседание и както винаги, седнах на челно място.
— Какво имаме днес? — попитах.
— Чернокожа на трийсет и две години от окръг Албемарл — подхвана Чонг. — Както личи, е излязла от пътното платно и е изгубила контрол над волана. Има фрактура на десния крак, базиларна фрактура на черепа и доктор Ричардс, главен съдебен лекар на окръг Албемарл, настоява да направим аутопсия. — Той ме погледна. — Но аз не разбирам защо. Случаят ми се струва ясен.
— Защото според кодекса сме длъжни да изпълняваме исканията на местните съдебни лекари — напомних му аз. — Те искат нещо, ние го изпълняваме. Длъжни сме да направим аутопсията.
— Освен това са докарали осемдесетгодишна бяла жена, видяна за последен път вчера към девет сутринта. Приятелят й я е намерил в шест и половина вечерта…
Мъчех се как ли не да се съсредоточа.
— Няма сведения да е прекалявала с лекарствата или някой да я е заплашвал — продължи да мънка Чонг. — На местопрестъплението е намерен нитроглицерин.
Тали се любеше като невидял. Не можех да повярвам, че насред служебно заседание съм се отдала на еротичните си фантазии.
— Направете оглед за рани. А също и токсикологични изследвания — нареди Филдинг.
— Знае ли някой какво ще преподавам другата седмица в Института по съдебна медицина? — попита токсикологът Тим Купър.
— Вероятно токсикология.
— Ами да — въздъхна Купър. — Трябва ми секретарка.
— Аз пък трябва да се явявам днес пред съда цели три пъти — оплака се заместник-директорът Райли. — В три различни края на града. Направо невъзможно.