Вратата се отвори — надзърна Роуз, която ме повика с ръка в коридора.
— На Лари Познер му се налага да излезе — обясни ми тя. — Пита можете ли да се отбиете веднага в лабораторията?
— Отивам.
Когато влязох, Познер отброяваше капки с пипетката.
— Не знам дали това добавя нещо ново — предупреди ме той веднага. — Погледни през микроскопа. Диатомеи от твоя човек с неустановената самоличност. Помни, че с малки изключения отделната диатомея може да ти каже само едно — от каква вода е, дали от солена, застояла или сладка.
Видях през микроскопа мънички организми, сякаш направени от прозрачно стъкло, с какви ли не форми: наподобяваха лодчици, вериги, зигзаги, нащърбени месечинки и тигрови ивички, и кръстчета, и дори чипове за покер. Някои приличаха на конфети и песъчинки, имаше и шарени — вероятно минерали.
Познер махна стъкълцето и приплъзна друго.
— Образец от пробата, която донесе от Сена — рече ми той. — Cymbella, Melosira, Navicula, Flagilaria. И така нататък. Често срещани като прахта. Всички са от сладка вода, което е добре, но сами по себе си не ни казват нищо.
Облегнах се на стола и го погледнах.
— Повика ме колкото да ми съобщиш това ли? — попитах го аз разочарована.
— Е, не съм Рупърт Маклафлин — отвърна той кисело.
Говореше за прочутия специалист по диатомеите, при когото бе учил.
Надвеси се пак над микроскопа, нагласи увеличението на 1000 и пак започна да маха и да слага стъкълца.
— Не, не съм те повикал за това — допълни Познер. — Извадихме късмет при честотата, с която се срещат видовете от флората.
Флората бе списъкът ботанически видове, в нашия случай — диатомеи.
— Петдесет и един процент Melosira, петнайсет процента Flagilaria. Няма да те отегчавам с подробностите, но при различните проби наблюдавам една и съща честота. Дори бих могъл да ги нарека еднакви, което за мен си е истинско чудо, понеже там, откъдето си напълнила шишенцето от адвил, флората може да е напълно различна в рамките на някакви си трийсетина метра.
Настръхнах, спомнила си брега на остров Сен Луи, разказите за мъжа, който плувал по тъмно на хвърлей място от дома на семейство Шандон. Представих си как се облича, без да си е взел душ или да се е подсушил, и как диатомеите полепват откъм опакото на дрехите му.
— Щом той плува в Сена и тези диатомеи са навсякъде по дрехите му — отбелязах аз, — излиза, че не се къпе, преди да се облече. А какво ще ми кажеш за трупа на Ким Луонг?
— Флората определено не е като тази в Сена — отвърна Познер. — Но взех проба от водата в река Джеймс, всъщност от място, което е съвсем близо до дома ти. Пак същото разпределение на честотата.
— Какво, флората по трупа на Ким Луонг е същата, както в река Джеймс? — повторих, за да се уверя, че не съм го разбрала погрешно.
— Трябва да намеря отговора на един въпрос: дали диатомеите в Джеймс са същите, както навсякъде другаде тук — натърти Познер.
— Хайде да проверим де — подканих аз.
Извадих тампони и взех мазки от китката и косата си, а също от подметките на обувките си, а Познер приготви още стъкълца. Върху тях изобщо нямаше диатомеи.
— Може би в чешмяната вода? — попитах аз.
Познер поклати глава.
— Значи не би трябвало да ги има по тялото на човек, освен ако той не се е къпал в река, езеро, океан… — Млъкнах — изведнъж ми хрумна нещо. — Мъртво море, река Йордан — промълвих.
— Моля? — попита смаян колегата ми.
— Пролет в Лурд — допълних още по-развълнувана. — Свещената река Ганг — за всички тях се смята, че са чудотворни, че нагазят ли във водите им, слепи, хроми, парализирани оздравяват.
— Я не се занасяй, нима смяташ, че нашият приятел плува в река Джеймс по това време на годината! — ахна Познер. — Трябва да е откачен.
— Няма лек за хипертрихозата — рекох аз.
— Това пък какво е?
— Ужасно заболяване, което се среща изключително рядко — още при раждането тялото ти се покрива с косми. Тънки като на бебе, дълги по педя — педя и половина. Наред с другите аномалии.
— Мале!
— Възможно е той да се къпе в Сена с надеждата да стане чудо и да се излекува. Сигурно сега се къпе и в река Джеймс — предположих аз.
— Божичко! — възкликна Познер. — Чак ме побиха тръпки.
Когато се върнах в кабинета си, Марино седеше на стола до бюрото ми.
— Май не си мигнала цяла нощ — подметна той, както отпиваше от кафето.