— Луси е избягала в Ню Йорк. Разговарях с Джо и с родителите й.
— Луси какво?
— Вече се връща. Всичко е наред.
— Съвсем го е ударила през просото. Само си търси белята.
— Марино — побързах да сменя темата, — възможно е убиецът да се къпе в реките с надеждата да се излекува. Дали не се укрива някъде край река Джеймс?
Той се замисли и върху лицето му се изписа стъписване. Чу се как някой тича в коридора.
— Да се надяваме, че там няма старо имение, чийто собственик е изчезнал безследно — рече Марино. — Имам лошо предчувствие.
В кабинета като хала нахълта Филдинг, който се разкрещя на Марино.
— Какво ти става, бе човек!
Жилите и артериите по врата му бяха изпъкнали, лицето му беше мораво. Никога досега не го бях чувала да повишава на някого тон.
— Раздрънкал си се пред онези пикльовци, журналистите, още преди да сме отишли на местопрестъплението — обвини го той.
— Я успокой топката, мой човек — подвикна и Марино. — Какво съм издрънкал на пикльовците?
— Даян Брей е убита — смотолеви Филдинг. — Всички станции са гръмнали. Има дори заподозрян, който е задържан. Детектив Андерсън.
39.
Когато пристигнахме в Уиндзор Фармс, небето бе съвсем похлупено и валеше като из ведро — видя ми се странно, че минаваме с раздрънкания черен служебен автомобил покрай тухлени къщи в стил Тюдор и крал Джордж, покрай безупречно поддържани морави и столетни дървета. Съседите ми не се и замисляха, че някъде съществува престъпност. Сякаш трупаните поколения наред пари и китните улички с английски имена бяха създали крепост на измамната сигурност. Сега вече това щеше да се промени.
Домът на Даян Брей беше в покрайнините на квартала, близо до тухления зид, зад който ден и нощ тътнеше магистралата. Завих по тясната уличка и изтръпнах. Всичко се чернееше от репортери. Колите и подвижните телевизионни станции бяха препречили пътя в съотношение три към едно спрямо полицейските автомобили пред белосаната къща в стил Кейп Код с мансарден покрив, каквато човек очаква да види по-скоро в Нова Англия.
— По-нататък не мога да мина — казах на Марино.
— Ей сега ще го уредим — отвърна той и отвори вратата.
Слезе в силния дъжд и отиде при радиоколата на моравата пред къщата на Брей. Човекът зад волана смъкна стъклото на прозореца и има глупостта да пъхне микрофон току под носа на Марино.
— Разкарай се! — подвикна му той заканително.
— Капитан Марино, можете ли да потвърдите, че…
— Казах ти, разкарай я тая таратайка оттук. И по-чевръсто!
Гумите се завъртяха и изпод тях се разлетяха кал и трева. Човекът спря колата насред улицата и Марино изрита задната гума.
— Ти от дума не разбираш ли, разкарай се! — заповяда отново.
Автомобилът се дръпна нататък с чистачки, които се стрелкаха лудешки по предното стъкло. Спря на моравата през две къщи. Докато свалях служебния куфар от багажника, дъждът ме шибаше в лицето, а вятърът ме блъскаше досущ силна ръка.
— Дано последният ти изблик от любезности не бъде излъчен по някоя радиостанция — казах на Марино, щом отидох при него.
— Кой, дявол го взел, разследва тая работа?
— Надявам се, ти — рекох му и навела глава, забързах нататък.
Марино ме сграбчи за ръката. На алеята пред къщата се мъдреше тъмносин автомобил марка „Форд Контур“. Зад него бе спряла и полицейска кола с двама полицаи в нея — единият отпред, вторият отзад, заедно с Андерсън, която изглеждаше ядосана, клатеше глава и мърмореше нещо.
— Доктор Скарпета! — подвикна телевизионен репортер, който, следван по петите от операторите, ми се изпречи на пътя.
— Позна ли нашата количка под наем? — изшушука Марино, по чието лице се стичаше вода, и се извърна към тъмносиния форд с познатия регистрационен номер АДД-7112.
— Доктор Скарпета!
— Нямам какво да ви съобщя.
Минахме покрай патрулната кола, Андерсън дори не ни погледна.
— Можете ли да кажете… — знаеха си своето репортерите.
— Не мога — троснах се и забързах нагоре по стълбите.
— Капитан Марино, чухме, че някой е повикал полицията.
Дъждът продължаваше да плющи, чуваше се тътенът на запалени двигатели. Пъхнахме се под жълтата полицейска лента, с която бе опасана верандата. Най-неочаквано вратата се отвори и един полицай — казваше се Бътърфийлд, ни пусна вътре.
— Радвам се да ви видя — рече ни той. — Мислех, че си в отпуска — обърна се полицаят към Марино.