Трупът издумка върху неръждаемата стомана.
— Едно пиленце — ухили се Марино.
Руфин не каза нищо, само продължи да мие с маркуча количката. Подсуши я с кърпа и докато правех снимките, покри и нея, и един от плотовете с чисти чаршафи.
— Трябва ни още филм „Полароид“, Чък — рекох му.
— Ей сега.
— Животът обаче няма нищо общо с розовите мечти — продължи Марино все така снизходително. — По цяла нощ обикаляш улиците, където не се случва нищо, и си умираш от скука. Всеки ти се присмива, никой не те цени, караш някакви брички, докато разни мухльовци си играят на политика, целуват задника на този и на онзи, ширят се в лъскави кабинети и играят голф с паралиите.
Водата се плискаше и шуртеше, климатичната инсталация фучеше. Вписах в протокола металните скоби и петата издатинка върху кътника — чудех се как да се отърся от проклетата тежест, притиснала душата ми. Уж знаех всичко за тялото и за функциите му, а не проумявах как мъката може да се зароди в мозъка и да се разпростре из цялото тяло досущ силна инфекция, която те лишава от сили и тупти, подкосява те и те поваля и накрая руши семейства и кариери, а в някои тъжни случаи — и физиката на човека.
— Готини дрешки — рече Руфин. — „Ар-ма-ни“. Никога досега не съм виждал такива отблизо.
— Обувките и коланът му от крокодилска кожа сигурно струват хиляда долара — добавих аз.
— Без майтап? — намеси се и Марино. — Сигурно това го е вкарало в гроба. Жена му му ги купува за рождения ден, той разбира колко струват и получава инфаркт. Имаш ли нещо против, докторке, ако запаля цигара?
— И дума да не става. Каква ли е била температурата в Антверпен, когато корабът е отплавал? Сети ли се да питаш Шоу?
— Минималната е била плюс десет градуса, максималната — осемнайсет. Ако времето се задържи такова, ще взема да отскоча до Маями, за да изкарам Коледата заедно с Луси. Или ще си сложа малка палмичка в хола.
Щом чух името на Луси, сякаш някой стисна сърцето ми с корава студена длан. Открай време си беше с тежък характер. Малцина я разбираха. Зад острия й като бръснач ум, бляскави успехи и страст към рисковете се криеше едно наранено гневно дете, тръгнало да преследва змейове, от които ние, останалите, се страхувахме до смърт. Беше мнителна, ужасяваше се да не я изоставят. Затова и винаги късаше първа.
— Забелязвали ли сте, че когато умират, хората са облечени доста небрежно. Защо ли? — попита Чък.
— Знаеш ли, ще си сложа чисти ръкавици и ще застана в ъгъла — подхвана пак Марино. — Пуши ми се, та две не виждам.
— Ако не се брои миналата пролет, когато на път за вкъщи бяха убити онези абитуриенти — допълни Чък. — Момчето беше в син смокинг, докараха го направо с цветето в бутониерата.
Коланът на панталоните беше нагънат.
— Панталоните му са възголеми — казах аз и го вписах в протокола. — Вероятно с един-два номера. В някакъв момент мъжът сигурно е бил по-пълен.
— Върви, че разбери кой размер е носел — отбеляза Марино. — Сега търбухът му е по-голям и от моя.
— Пълен е с газове — поясних аз.
— Жалко, че и ти не можеш да се оправдаваш с това — стана по-дързък Руфин.
— Ръст метър и седемдесет, тегло четирийсет и пет килограма, което, ако отчетем и загубата на течност, означава, че приживе е тежал някъде към шейсет и три — шейсет и осем килограма — изчислих аз. — Среден на ръст мъж, който, както вече казах, може би в някакъв момент е тежал и повече, ако се съди по дрехите — освен това по тях са полепнали някакви странни косми. Дълги са към петнайсетина-осемнайсет сантиметра, на цвят са белезникави.
Обърнах левия джоб на дънките и намерих още косми, както и сребърно ножче за пури и запалка. Оставих ги върху лист чиста бяла хартия, като внимавах да не залича отпечатъците от пръсти, ако има такива. В десния джоб имаше две монети от по пет френски франка, една английска лира стерлинга и цяло тесте сгънати чужди банкноти, които не познавах.
— Няма портфейл, няма паспорт, няма накити — казах аз.
— Определено прилича на обир — рече Марино. — Ако изключим вещите по джобовете му. Нещо не се връзва. Ако е бил ограбен, крадецът е щял да вземе и тези неща.
— Обади ли се на доктор Боутрайт, Чък? — попитах аз.
Това бе един от одонтолозите, или съдебните зъболекари, които наемахме на хонорар — преподаваше в Медицинския колеж на Вирджиния.
— Тъкмо се канех да му звънна.
Смъкна ръкавиците и отиде при телефонния апарат. Чух го как отваря чекмеджета и шкафчета.