— Да опустееш дано! — изруга и дръпна предпазния колан. — Надали ще издържа още дълго. — Той затвори вратата с ритник. — И това ако е кола! Купчина желязо.
— Как успя тогава да стигнеш по-бързо от мен? — подкачих го аз.
— Бях по-наблизо. Ох, този кръст ще ме вкара в гроба.
Продължи да се оплаква, докато изкачвахме стълбите и аз отключвах входната врата. Тишината ме уплаши.
Алармата светеше зелено.
— Това вече е лошо! — отбеляза Марино.
— Сигурна съм, че сутринта я включих — поясних аз.
— Чистачката идвала ли е? — попита той и се огледа, после се и ослуша.
— Тя винаги я включва — възразих аз. — Не помня някога да е забравяла през двете години, откакто идва да чисти.
— Ти стой тук — нареди ми Марино.
— А, не, без тия! — извиках веднага, понеже последното, което исках, бе да вися тук сам-сама, пък и не бе за препоръчване двама въоръжени души, които дебнат и се ослушват с ръка върху спусъка, да стоят в различни краища на едно и също пространство.
Включих отново алармата и тръгнах заедно с Марино от стая на стая — гледах как той отваря всеки дрешник и шкаф, как надзърта зад всяка завеса в банята, зад всяко перде и врата. Претърсихме и двата етажа и не забелязахме нищо подозрително, докато не се върнахме долу — там вниманието ми бе привлечено от пътеката в антрето. Тя бе почистена с прахосмукачката само наполовина, а другата си стоеше мръсна, а в банята за гости, където се влизаше от антрето, Мари, чистачката, беше пропуснала да смени мръсните кърпи за ръце.
— Никога не е била разсеяна — рекох аз. — Издържа с мъжа си малки деца със съвсем оскъдни средства и се съсипва от работа. Не съм виждала по-усърден човек.
— Дано не ме повикат по радиостанцията — взе да се оплаква пак Марино. — Намира ли ти се случайно кафе?
Направих кана силно кафе от еспресото марка „Пайлън“, което Луси ми бе пратила от Маями, и при вида на пъстрото пликче в яркочервено и жълто пак ме налегна мъка. Занесохме с Марино чашите в кабинета. Включих се в АОЛ с адреса и паролата на Руфин и почувствах огромно облекчение, задето предупредителният надпис не се е появил.
— Чисто е — оповестих аз.
Марино придърпа един стол и надзърна през рамото ми. Руфин имаше електронна поща.
Съобщенията бяха осем, но аз така и не разбрах от кого са.
— Какво ще се случи, ако ги прочетеш? — поинтересува се Марино.
— Пак ще си останат, стига да ги сейвваш като нови — отговорих аз.
— А той ще разбере ли, че си ги чела?
— Не. Но подателят може и да разбере. Може да провери състоянието на пощата и да види в колко часа е отваряна.
— Бре, бре, бре — изцъка недоумяващо той. — И сега какво? Колцина ще тръгнат да проверяват точно в колко часа е отваряна пощата им?
Не му отговорих, вместо това проникнах в електронната поща на Чък. Сигурно щях да се уплаша от онова, което вършех, ако не бях толкова ядосана. Четири от съобщенията в електронната му поща бяха от неговата жена, която му заръчваше да свърши куп неща вкъщи, и Марино се засмя.
— Както гледам, го държи изкъсо. Така му се пада! Мъж под чехъл, няма що! — отбеляза злорадо той.
Петото съобщение беше с адрес „MAYFLR“ и гласеше само „Трябва да поговорим“.
— Виж ти! — изцъках аз. — Я да проверим дали нашият приятел е пращал нещо на този Мейфлауър.
Проникнах в менюто на електронната поща и открих, че през последните две седмици Чък кажи-речи всеки ден си е общувал с този човек. Прегледахме с Марино набързо бележките и разбрахме, че моят началник на моргата непрекъснато се среща с въпросното лице и може би дори върти любов с него.
— Коя ли е тази странна птичка? — попита Марино. — Само да й науча името и той ще ми падне в ръчичките. Тогава вече ще го притисна до стената, няма къде да мърда.
— Няма да е лесно да разберем — охладих го аз.
Излязох припряно от електронната поща, чувствах се така, сякаш бягам от къща, където съм проникнала с взлом.
— Я да опитаме Чатпланет — предложих аз.
Бях запозната с чатовете, единствено защото от дъжд на вятър колегите от цял свят ги използваха, за да общуват и да се допитват за особено заплетени случаи или да разменят полезна информация. Влязох в програмата и избрах бокс, чрез който да бъда в чата, без другите да ме забелязват.
Прегледах списъка, и открих участник с име „Драга шефке Кей“. Установих, че въпросната доктор Кей си общува с цели шейсет и трима души.
— Виж ти! — ахнах изумена. — Дай една цигара, Марино — помолих със свито сърце.