— Не се и съмнявам — уверих я.
Брей заключи вратата на колата и каза:
— Както вероятно знаете, не е нужна резервация, за да поседнете на бара. Точно там и хапвам от време на време. Ресторантът е прочут с пържолите си с извара, но аз, Кей, ви препоръчвам омара. А вие, капитан Марино, ще харесате пържения лук. Бил ужасно вкусен, поне така са ми казвали.
Изпроводихме я с погледи.
— Крава нещастна — изруга Марино.
— Хайде да се махаме оттук — подканих.
— Да, само това оставаше, да се храня в близост с такава усойница, направо ще ми приседне. Пък и ми се отяде.
— Няма да е за дълго.
Качихме се в пикапа и аз се отпуснах под тежестта на депресията, притиснала ме като катран. Искаше ми се да съгледам в случилото се поне някакъв лъч на надежда, обещание за победа, но не би. Чувствах се разгромена. Дори по-лошо, чувствах се кръгла глупачка.
— Искаш ли цигара? — попита Марино в тъмната кабина и щракна запалката.
— Защо не! — изпелтечих. — Тия дни пак ще ги откажа.
Той ми поднесе цигара и запали своята. Сетне ми подаде запалката. Гледаше ме, знаеше, че ми е крив целият свят.
— Какво си увесила нос, справихме се блестящо! — подхвана той. — Бас ловя, че онази никаквица седи в ресторанта и се налива с уиски, задето сме я спипали натясно.
— Изобщо не сме я спипали — възразих, присвила очи срещу светлините на автомобилите в насрещното платно. — Няма оправия с тази жена, единственото спасение е да се пазим от нея. — Смъкнах малко прозореца и усетих как студеният вятър вее в косата ми. Издишах цигарения дим. — Ни вест, ни кост от Чък — отбелязах.
— А, появи се, негодникът му с негодник. Но ти не го видя, понеже той ни забеляза пръв и си плю на петите.
— Сигурен ли си?
— Видях как гадната му количка завива по отбивката за търговския център, после, щом наближи пикапа, онзи хубостник най-неочаквано направи обратен завой и духна. И то точно когато Брей ни видя при автомобила й и каза нещо по клетъчния телефон.
— Чък е пряката връзка между мен и нея — рекох аз. — Няма да се учудя, ако тази вещица има ключ и от кабинета ми.
— Така си е — съгласи се Марино. — Но ти, докторке, не бери грижа за Чъки Бой, аз ще се разправям с него.
— Това вече ме плаши — казах му. — Не прави глупости, Марино. В края на краищата той е мой подчинен. Само това оставаше, да си навлека още неприятности.
— Тъкмо това ти говоря и аз. Не ти трябват още неприятности.
Остави ме пред службата и изчака да се кача на колата. Подкарах след него, докато излязохме от паркинга, после всеки си тръгна по пътя.
19.
Пред очите ми се мержелееха месечинките върху кожата на мъртвеца. Блещеха се срещу мен от онова потайно скришно място, където трупах страховете си — твърде много и твърде различни от страховете на хората, които познавах. Вятърът клатеше голите клонаци на дърветата и гонеше по небето облаците, наподобяващи развети байраци.
Бях чула по новините, че тази нощ температурите вероятно ще паднат под нулата, което ми се струваше направо невероятно след няколкото седмици едва ли не есенно време. Сякаш всичко в живота ми бе нагоре с краката. Луси вече не беше някогашната Луси и аз не можех да й звънна, понеже тя не ми говореше. Марино разследваше убийство, макар че вече не беше детектив, а Бентън го нямаше и където и да го потърсех, откривах празна рамка. Още чаках колата му да спре пред къщата, телефонът да иззвъни, да чуя гласа му, понеже бе твърде рано сърцето да приеме онова, което знаеше разсъдъкът ми.
Отбих от магистралата за центъра на града и подкарах по Кеъри стрийт — докато минавах покрай търговския център и ресторант „Венис“, усетих, че една кола ме следи. Караше много бавно и доста далеч, за да различа човека зад волана. Инстинктът ми подсказа да намаля скоростта и когато подкарах по-бавно, другият водач стори същото. Завих наляво съм Уиндзор Фармс, той ме последва, като не намаляваше разстоянието между двата автомобила.
Не ми се навлизаше в квартала, понеже улиците в него са с много завои, тесни и тъмни са. Имаше и много задънени улички. Завих наляво към Доувър и докато набирах номера на Марино, забелязах, че и другият автомобил завива след мен, и страховете ми се засилиха.
— Марино! — провикнах се в слушалката. — Бъди си вкъщи, моля те! — Затворих и опитах отново. — Марино! Дявол те взел, къде се пилееш! — казах в микрофона на телефона върху конзолата при светлинното табло, а допотопният безжичен домашен телефон на Марино се скъсваше да звъни.