— Колата му на паркинга ли беше? — поинтересува се Марино.
— Спира я при рампата — обясних му аз. — От нашата сграда не се вижда.
— Лекарствата бяха от случая на доктор Филдинг — подхвана пак Роуз — и колкото от любопитство надзърнах в отчета. Бяха намерили у жената каквито лекарства се сетите: успокоителни, приспивателни, упойващи. Общо хиляда и триста хапа, моля ви се. Представяте ли си!
— За съжаление, да — отвърнах аз.
Починалите от свръхдоза или при самоубийство идваха при нас, след като месеци наред, дори години бяха взимали най-различни лекарства с рецепта: кодеин, перкоцет, морфин, метадон, валиум, фентанил, какво ли не. Наистина си беше кански труд да ги преброим, за да видим колко е имало в опаковките и колко са останали.
— Значи краде хапчетата, вместо да ги изсипва на боклука — обобщи Марино.
— Не мога да го докажа — отговори Роуз. — Но за разлика от друг път този понеделник нямахме чак толкова много работа. Свръхдозата беше единственият ни случай. След това Чък ме избягваше и всеки път, когато заедно с труповете пристигаха и лекарства, аз се питах дали вместо на боклука те не са се озовали в джобовете му.
— Можем да сложим видеокамера, без той да забележи. Вече има в някои помещения. Ако краде от хапчетата, веднага ще ни падне в ръчичките — закани се Марино.
— Не стига другото, ами сега и това — ядосах се аз. — Хич не ми се мисли как ще гръмнат вестниците. Няма да се учудя, ако ни емнат и по телевизията — току-виж някой нахакан репортер седне да ровичка и научи как уж съм отказвала да разговарям със семействата на починалите, как уж си общувам по Интернет и как съм устроила засада на Брей на онзи паркинг.
Отново ме налегна параноята и аз въздъхнах тежко. Марино не ме изпускаше от очи.
— Съмнявам се Брей да има нещо общо — рече той.
— Все пак тъкмо тя е тласнала Чък по този път — възразих аз. — Той сам си призна, че колкото по-големи каши е забърквал, толкова по-лесно му се е струвало.
— Мен ако питаш, Чъки Бой сам е решил да краде от лекарствата с рецепта. Къде ти леке като него ще устои на изкушението! Точно както ченгетата, които все се изкушават да бръкнат в портфейлите на наркотрафикантите, дето уж ловят. Така де, лекарства като лортабс, форцет, да не говорим пък за перкоцет вървят на черно по два до пет долара хапчето. Но ми е интересно къде ги пласира нашият юнак.
— Защо не питаме жена му дали често отсъства вечер? — предложи Роуз.
— Типчета като него, драга, въртят далаверите посред бял ден — увери я Марино.
Роуз изглеждаше потисната и малко смутена, сякаш се страхуваше, че сама си е втълпила някакви небивалици. Марино стана да си сипе още кафе.
— И смятате, че той ви следи, понеже сте се усъмнили, че пласира на черно лекарствата ли? — попита той секретарката.
— Сега, като се слушам, ми се струва съшито с бели конци.
— Възможно е да ви следи и някой негов съучастник, ако той наистина се е забъркал в някакви далавери. А според мен в момента не бива да отхвърляме никоя хипотеза — добави Марино. — Щом знае Роуз, значи знаеш и ти — обърна се той към мен. — Чък го съзнава прекрасно.
— Ако Чък наистина изнася лекарства, защо ще ни следи? За да ни навреди? Да ни сплаши? — попитах аз.
— Това ти го гарантирам — отсече от кухнята Марино. — Сдушил се е с негодници като него. А тук става въпрос за много пари. Помисли само колко много хапчета идват с някои от труповете. Ченгетата са длъжни да изземат всяка опаковка и флаконче, които намерят. А ти поне знаеш какво държат повечето хора по аптечките си — какви ли не илачи против болка и не знам още какво. — Върна се в хола и отново седна, като духаше чашата, сякаш бързаше кафето да изстине. — Като се замисля, онзи хубостник Чък стои в моргата, единствено за да задига лекарствата. Заплатата не го интересува, всъщност може би точно заради това от няколко месеца работи през пръсти.
— Няма да се учудя, ако печели хиляди долари на седмица — вметнах аз.
— А подозираш ли някого от другите си подчинени, че е свързан с него? Те му дават хапчетата, той им дава известна част от парите.
— Нямам представа.
— Службата ти има четири местни клона. Ако краде лекарствата и от четирите служби, за нула време може да станеш богат като Крез — каза Марино. — Няма да се учудя, ако онзи негодник се е забъркал с организираната престъпност. Лошото тук обаче е, че това не е като да си пазаруваш в кварталния супермаркет. Чъки сигурно си въобразява, че е фасулско да се спазари с някой костюмиран тузар, с някоя лъскава мадама. А те да пласират стоката нататък по веригата. Нищо чудно накрая да заменят лекарствата за оръжие в Ню Йорк.