— Е, аз си тръгвам — казала тя. — После вие ще ме гоните!
Продължила по пътя и настигнала Фридер.
— Дай ми сега нещо да похапна — казал той.
Катерлизхен му дала само сух хляб.
— А къде са маслото и сиренето? — попитал Фридер.
— Ах, Фридер — казала Катерлизхен, — с маслото намазах пукнатините по земята, а сиренето… сиренето скоро ще се върне. Едно парче падна от кошницата и аз изпратих след него останалите, за да го върнат обратно.
— Не трябваше да правиш това, Катерлизхен! — извикал Фридер.
— Вярно е — отговорила тя, — но да ми беше казал по-рано.
Двамата изяли сухия хляб и Фридер попитал:
— Заключи ли къщата, когато излезе?
— Не, Фридер. Трябваше да ми кажеш по-рано.
— Тогава се върни вкъщи да заключиш и после ще продължим. Ще донесеш и още нещо за ядене. Аз ще те почакам тук.
Катерлизхен тръгнала и си помислила: „Фридер не обича масло и сирене. Затова ще му занеса сушени круши.“
Щом пристигнала вкъщи, заключила вратата на горния етаж с катинар, а долната свалила от пантите и я взела със себе си, защото мислела, че щом няма врата, никой не може да влезе в къщата.
Катерлизхен тръгнала бавно по обратния път и си мислела: „Нека Фридер да си почине добре.“ Като го видяла, казала:
— Ето, нося вратата на къщата, за да я пазиш.
— Боже мой! — извикал Фридер. — Колко умна жена имам! Свалила долната врата, та всеки да може да влезе, а заключила горната с катинар. Вече е късно да се връщаме у дома. Така и така си донесла вратата, ще я носиш по пътя.
— Добре — съгласила се Катерлизхен, — ще нося вратата, но торбата с крушите ми тежи. Затова ще я закача на вратата, нека тя да я носи.
Двамата отишли в гората и започнали да търсят крадците, но не ги намерили. И понеже се стъмнило, качили се на едно високо дърво, за да пренощуват. Тъкмо се настанили сред клоните, под дървото дошли крадци и седнали, за да си поделят плячката. Фридер слязъл тихо от дървото, събрал камъни и отново се качил. После започнал да хвърля камъните върху крадците, но не можал да ги улучи.
— Сигурно вятърът брули шишарки — казали крадците.
В това време Катерлизхен държала вратата на гърба си. Станало й много тежко, но тя си мислела, че й тежат крушите и казала:
— Фридер, ще хвърля крушите!
— Недей, Катерлизхен — казал той. — Крадците ще ни забележат и тогава е свършено с нас!
— Не мога повече, много ми тежат — изплакала тя.
— Хвърли ги, дявол да те вземе!
И крушите се посипали между клоните.
— Сигурно птиците хвърлят тор отгоре — казали крадците.
Но вратата толкова много натежала на Катерлизхен, че тя казала:
— Ще хвърля вратата долу.
— Недей, Катерлизхен — прошепнал Фридер, — крадците веднага ще ни забележат.
— Но, скъпи Фридер, не издържам повече! Много ми тежи!
— Хвърли я, пък каквото ще да става!
Вратата паднала на земята с гръм и трясък. Крадците скочили и се развикали:
— Дяволът слиза от дървото!
Хукнали да бягат и оставили плячката си. На разсъмване Фридер и Катерлизхен слезли от дървото и намерили златото. Зарадвали се много и доволни се прибрали вкъщи.
— Сега трябва да бъдеш по-разумна, Катерлизхен — казал той на жена си, — и трябва да ми помагаш в работата.
— Добре, Фридер, обещавам. Ще отида на полето и ще ожъна.
Отишла тя на полето, но решила най-напред да похапне. Но като се нахранила, й се доспало. Започнала да жъне, ала нали била сънена, без да иска си срязала роклята със сърпа. После легнала и заспала. Като се събудила и видяла, че е полугола, си казала. „Аз ли съм или не съм аз?“ Вече било тъмно и Катерлизхен хукнала към дома си. Почукала на вратата и извикала:
— Фридер!
— Какво има? — обадил се мъжът й.
— Вкъщи ли е Катерлизхен?
— Да — отговорил Фридер, — вкъщи е.
Катерлизхен се изплашила и изтичала навън. На пътя срещнала разбойници. Отишла при тях и им казала:
— Ако сте тръгнали да крадете, ще ви помогна.
Разбойниците помислили, че тя добре познава околността и се съгласили. Катерлизхен се приближила до една от къщите и извикала:
— Хей, добри хора, имате ли нещо за крадене? Дошли сме да крадем!
Тогава разбойниците решили да се отърват от нея и й казали:
— На края на селото е къщата на попа. В градината расте ряпа. Извади ряпата и ни я донеси.