— Но вие ми казахте, че мога да се появя облечена единствено в рокля, в противен случай той няма да дойде да ме вземе.
— Извини ме, Фърн — усмихна се Роуз. — Очевидно Медисън държи повече на компанията ти, отколкото на условностите. Всъщност той ми даде да разбера, че няма намерение да ходи на партито, ако ти не отидеш.
Надеждите на Фърн разцъфнаха отново, но този път го нямаше усещането, че всички усилия от нейна страна са безсмислени. Сега беше сигурна, че щеше да се случи нещо и че нещата щяха да потръгнат по някакъв начин, а ако някой беше в състояние да ги накара да потръгнат, това беше само Медисън.
— Ами госпожица Брус и брат й?
— Госпожица Брус е ходила на партита без Медисън години наред. Смятам, че ще може да го направи още веднъж.
Фърн се опита да си втълпи, че трябваше да държи здраво юздите на надеждите си, но този път те не можеха да се контролират. Щом Медисън можеше да възприеме панталоните й и можеше да я предпочете пред Саманта, значи наистина я обичаше.
ГЛАВА 21
Медисън се движеше бавно с файтона, който беше наел за партито. Отиваше да вземе Фърн, но през последния час непрекъснато си повтаряше, че е идиот, щом не искаше да проумее, че тя не беше влюбена в него.
Не можеше и да се откаже толкова лесно от нея.
Тя го уверяваше, че не е превъзмогнала ужаса от това, което й се беше случило преди години, но той се залъгваше, като й вярваше. Начинът, по който тялото й се вдървяваше всеки път, когато той се приближеше към нея, беше достатъчно доказателство. Ако Фърн го обичаше толкова, колкото той нея, би го преодоляла, а доколкото можеше да прецени, тя дори не се опитваше. Но той също не бе преодолял ужаса от злините, които баща му и близките му бяха сторили.
Не беше забравил как го заключваха в онази тъмна конюшня. Спомените все още събуждаха страха и погнусата, които беше изпитал, когато змията бе пропълзяла по тялото му. Беше се въздържал да не изпищи, като сам се успокояваше, че това не е гърмяща змия или някоя от другите отровни североамерикански змии, а само едно влечуго, което дебнеше мишките, идващи да ядат царевичните зрънца. Все още не беше забравил влудяващия ужас, който беше изживял, когато то се беше плъзнало по тялото му. Сякаш още го усещаше по дрехите си и като че ли чуваше шумоленето на грубите му люспи по изсъхналите кочани, докато се провираше между кофите, с които носеха храна на животните, за да търси мишки.
По тялото му премина ледена тръпка. Не беше излизал напълно от паметта си онзи ден, както не беше забравил изживяното унижение, когато го пратиха от училището вкъщи. Но дори и унижението от това преживяване не можеше да се сравни с яростта, която беше се надигнала у него, когато научи, че баща му умишлено отказал да плати таксата, защото решил, че Медисън ще бъде прекалено щастлив, ако е далеч от дома си.
Имаше неща, които никога не би простил — защото бяха му причинили рани, на които може би беше нужен цял един живот, за да заздравеят. Ако това важеше за него, трябваше да е вярно и за Фърн.
Зави зад ъгъла и видя Роуз и Джордж да излизат от къщата. Значи Фърн беше решила да остане вкъщи. Не знаеше защо си беше помислил, че ще тръгне. Щеше да й бъде необходима голяма смелост, за да се покаже пред целия град, облечена в рокля. Това би означавало, че е готова да направи някои промени в живота си.
Отказът й означаваше, че й беше удобно нещата да останат такива, каквито бяха. Медисън можеше да го разбере, но не можеше да го приеме. Идвайки в Канзас, той беше решил да обърне гръб на по-раншното положение, но нямаше намерение да остави Фърн да изживее живота си в страх и погрешно разбиране за света. В това се съдържаше нещо повече от заложеното й на карта бъдеще. Неговото щастие също имаше значение и той не желаеше да се отказва толкова лесно.
— Закъсняваш! — каза Роуз, когато Медисън слезе от файтона.
— Струва ми се, че не е имало причина изобщо да идвам.
— О, не знам — отговори тя широко усмихната. — Мисля, че те очаква голяма изненада.
— Поне Уилиям Хенри си помисли така — каза Джордж. — Той смята дамата ти за много красива.
— Уилиям Хенри? — повтори Медисън объркан.
— Той искаше да целуне Фърн за „лека нощ“, но не можа да я познае. Надявам се, че ти ще се справиш малко по-добре.
Сърцето на Медисън прескочи един удар.
— Значи тя ще дойде? Когато ви видях сами двамата…
— Чака те вътре — отговори Джордж. — Ще се видим на партито. — Той хвана съпругата си за ръката и й помогна да се качи във втория файтон.
Макар че разстоянието до дома на семейство Маккой беше много късо, би било невъзможно да се ходи пеша по прашните улици и да се пристигне в приличен вид.