Като помоли двама файтонджии да приближат кабриолета и файтона си, Медисън успя да намери място за своя файтон близо до дъсчената пътека, която минаваше пред къщата на семейство Маккой.
— Ще те понеса по пътеката — каза Медисън, когато Фърн започна да слиза.
— Мога да ходя и сама.
След всичките усилия, които са положили за теб, не мога да допусна да се изцапаш.
— Не можеш да ме разнасяш наоколо като момиче от някой бар. Хората ще се разприказват…
— Това ли правят с момичетата от баровете? — попита той с дяволска усмивка на лицето. — Трябваше да прекарам по-малко време в хотела.
— Знаеш какво имам предвид.
— Знам, както знам и това, че не можеш да пристигнеш на парти в такъв вид, сякаш са те влачили през тинята. Така ще се разприказват още повече.
Преди Фърн да успее да направи повече възражения, Медисън я сграбчи. Като се бореше да си поеме въздух, изплашена да не загуби равновесие и да се търкулне в мръсотията, Фърн обви ръце около шията на Медисън.
Никога не беше носена на ръце от мъж в пълно съзнание, дори и онази нощ, когато Трой я беше намерил мръсна, полугола и плачеща от страх и срам. Подобното на истерия чувство, което я завладяваше всеки път при мъжко докосване, й беше наложило упорито да отбягва близостта на всеки мъж. А ето, сега беше в обятията на Медисън с ръце, обвити около шията му и тяло, притиснато плътно до неговото.
За своя най-голяма изненада този път не усети паника, а нещо съвсем различно — смущаващо и неочаквано — което накара нервите й да се опънат, а стомахът й да се свие. За разлика от страха и отвращението, които беше изпитвала при докосването на Медисън, сега се беше развълнувала от прегръдката на силните му ръце, от начина, по който я носеше така, сякаш беше крехко и безценно съкровище. Тя усети необходимост да се облегне на него и това не бе ужасяващо преживяване. Вярно, беше объркващо, но също и въодушевяващо. Когато Медисън я остави на пътеката, Фърн беше поруменяла, задъхана, а мислите й — в хаос.
Така беше и в сърцето й. Той беше направил много повече от това да я докосне — беше я държал в силните си обятия. А тя беше безсилна да се съпротивлява, да избяга, дори не се беше паникьосала. Вярно, че познатият страх беше започнал да надига грозната си глава, но чувството на вълнение, на очакване беше по-силно.
Трябваше да осмисли новите чувства, но сега нямаше време за това. Страните й поруменяха от избилата топлина и сърцето й заби необичайно бързо, когато Медисън хвана здраво ръката й в своята и я поведе към къщата — към светлината, към всички онези хора.
— Не трябва да се държиш така, сякаш има нещо необичайно в тази вечер — каза й Медисън. — Ако ти се държиш напълно естествено, всички ще се отнасят към теб по същия начин.
— Но аз не просто се чувствам ненормално — отговори Фърн, — а като някакъв рядък екземпляр от атракция.
— Е, аз пък не се чувствам така — каза Медисън, като стисна още по-силно ръката й — а като мъж, който е истински голям късметлия, защото придружава най-хубавото момиче в града на парти. Знам, че всеки друг ще се опита да ми го отнеме, но аз възнамерявам да защитавам съкровището си.
— Звучи така, сякаш кучета ще се бият за кокал — отвърна Фърн.
Знаеше, че Медисън говореше тези неща само за да повдигне самочувствието й, но ласкателството му сгряваше сърцето й. Сигурно я обичаше, щом като можеше да й каже, че е красива колкото Саманта.
Усилващите се звуци на музиката, извисяващите се в смях гласове, образите на хората, движещи се срещу светлината — всичко това я накара да осъзнае, че много скоро щитът на мрака щеше да бъде вдигнат. Фърн се приближи към Медисън и се вкопчи още по-силно в ръката му.
Паниката се беше спотаила някъде в ъглите на душата й. Вълнението, копнежът да бъде близо до любимия бяха прогонили страха й. За пръв път можеше да докосва мъж и да му позволи да я докосва, без да се разтреперва. Може би, ако Медисън наистина я обичаше истински…
— Добър вечер, Медисън — извика Дъг Маккой, когато Фърн и Медисън се приближиха към стъпалата. — Вашата госпожица Брус е обсадена от цяла тълпа: човек просто не може да се добере до нея. — Той се взря в полумрака. — А, изглежда, че сте довели и друга красавица. Къде я намерихте?
— Точно под носа ви — отвърна Медисън, като дръпна съпротивляващата се Фърн към потока светлина, който идваше през отворената врата. — Не познахте ли Фърн Спраул?
Фърн се чувстваше като че всеки момент ще изпълзи изпод камъка, който дълго време я беше затискал. През целия й живот я бяха гледали втренчено, глупаво и заплеснато, но никой не я беше поглеждал с този изумен поглед, който се закова в очите на Дъг Маккой. — Това не е Фърн — каза той. — Защо, тя… — Отново се втренчи в нея, а после я хвана за ръката и я придърпа по-близо към светлината. — Света Богородице! — възкликна той. — Една! — изрева той. — Една, излез веднага! Никога няма да повярваш на очите си.