Медисън не осъзнаваше, че сам си противоречи. Всъщност бързаше прекалено много. Фърн усети тръпките на познатия стар страх. Не знаеше дали причината за това бе идеята да се премести в Бостън, да оголва душата си пред непознат доктор или защото Медисън беше притиснал тялото й в своето. Но тя си каза, че нищо нямаше значение сега. Вярваше на Медисън. Той никога не би й причинил болка. Докато помнеше това и докато го вярваше, съществуваше някаква възможност да имат общо бъдеще.
А тя желаеше това. Беше осъзнала колко силно го желаеше едва когато Саманта дойде в Абилийн и тя си помисли, че ще го загуби. Но Медисън я обичаше и я предпочиташе пред една красива, богата, издигната в обществото жена, която можеше да му помогне да постигне всичко, което си беше поставил като цел. Не го разбираше, но щеше да продължи да си повтаря, че беше истина. Трябваше да го повярва.
Беше много по-лесно да го повярва в обятията му, а още по-лесно, когато я целуваше. Най-напред се страхуваше, че някой щеше да ги види, опасяваше се, че страхът в нея можеше да се надигне и да унищожи цялото удоволствие, но постепенно тревогата й изчезна и тялото й се отпусна.
За пръв път беше в състояние да усети прегръдката но Медисън, без да се разтреперва. И не само това — изпита удоволствие, утеха, щастие. Отдавна си беше мислила, че в отношенията между мъжа и жената имаше нещо повече от това, което й беше известно. Но ръководена постоянно от страха от мъжете и да не умре при раждането като майка си, тя никога не можеше да разбере какво е то, затова често се беше чудила защо момичетата, които познаваше, не говореха за нищо друго, освен за момчета и нямаха по-голяма амбиция от тази да се омъжат.
Но сега разбираше. С чувствата, които изпитваше към Медисън в този момент, би поела почти всеки риск, за да бъде с него.
— Сигурна ли си, че не се страхуваш? — попита Медисън между целувките.
— Абсолютно — отговори тя, като се предаде на удоволствието да отговори на тях.
Ръцете, които я обгръщаха, бяха като защита, като бариера, спираща всяко нещо, което можеше да се опита да разруши щастието й. Топлината на притиснатото към нея тяло беше възбуждаща. Никога не беше предполагала, че подобна близост може да бъде така приятна, но постепенно започна да се освобождава от страха и потискането на природните инстинкти — те оживяха, изпращаха сигнали, раздаваха покани, танцуваха неистово от радост.
Фърн не разбираше какво ставаше, но хареса всеки миг от това преживяване.
— Ццц, ццц, господин Рандолф — прекъсна ги госпожа Маккой. — Танците ще започнат всеки момент, а вие се бавите…
ГЛАВА 22
Фърн се дръпна рязко. Лекият укор в гласа на госпожа Маккой я притесни твърде много, за да остане в обятията на Медисън, но макар че усети лицето й да се изчервява от смущение и се ужасяваше от мисълта да се изправи срещу тази внушителна дама, тя се усмихна от удоволствие.
Най-накрая беше преодоляла бариерата; беше изживяла част от онова, което изпитваха влюбените жени. Имаше намерение да изживее дори още повече и то възможно най-скоро. Беше почти готова да обяви на света, че обичаше Медисън Рандолф. След това навярно нямаше да я интересува кой щеше да я види в прегръдките му.
— Защо се усмихваш така? — попита Медисън, докато влизаха вътре.
— Защото съм щастлива — отговори Фърн.
Медисън стисна ръката й.
— По-добре ще е да изглеждаш по-малко щастлива, защото всички ще се убедят, че сме правили нещо крайно неприлично на верандата на госпожа Маккой.
Фърн изведнъж си представи физиономията на госпожа Маккой, ако беше се случило нещо толкова неуместно, и усети в гърдите си да се надига изблик на смях. Опита се да го спре, но не успя. Той изригна като вулкан и привлече вниманието почти на всички в залата.
— Какво правехте там навън? — попита Бети Луис, загледана по-скоро в Медисън, отколкото във Фърн.
— Нищо — отговори Фърн.
— Не изглежда да е така.
— О, това ли? — махна с ръка Фърн, като се опита да спре смеха си. — Медисън току-що ми разказа един анекдот.
— Трябва да ни го кажеш — настоя Бети.
— Не мога — Фърн погледна дяволито Медисън. — Не е много приличен.
— Не мога да повярвам, че господин Медисън би разказвал еротични истории, а е изключено да го прави пред… дама.
— Тогава не го познаваш твърде добре — каза Фърн. — Не са много нещата, които не би направил.
Едва можа да повярва, че беше намерила смелост да отговори по този начин именно на Бети Луис. Мисълта, че привличаше такова голямо внимание, я накара да се почувства слаба. Посегна инстинктивно към ръката на Медисън.