— Благодаря — каза Фърн, доволна да се отдалечи от него. Смяташе, че не е справедливо да си прави прибързани заключения, но не харесваше този мъж и това беше всичко. Трябваше да намери някакъв начин да му откаже, ако я поканеше на танц. Нищо друго не й оставаше, освен да чака завръщането на Медисън, но втренченият поглед на Белтън я изнерви. Помисли си да се присъедини към Роуз и Джордж, които разговаряха с госпожа Маккой, но се отказа, защото госпожа Маккой я плашеше.
Фърн никога не беше попадала в толкова голяма къща като тази на семейство Маккой. Дъг Маккой я беше построил с огромните си печалби от търговията с животни — далеч по-големи от тези, които Белтън можеше да има някога от продажбата на ферми. Докато не проумееше, че половината от търговците в Абилийн щяха да напуснат бизнеса, ако търговията с добитък се преместеше другаде, Белтън нямаше да разбере, че истинските му конкуренти бяха бизнесмените на Абилийн, а не тексасците.
Фърн реши да разгледа къщата. Имаше три салона или стаи, които приличаха на такива — всички огрени от светлина, на разположение на хората да си отдъхват от танците или да водят спокойно разговорите си.
Медисън и Саманта бяха във втората стая. Фърн отвори уста, за да заговори, но думите, които Медисън изричаше в този момент спряха нейните.
— Винаги съм обичал теб, Саманта — казваше той, — но никога повече от тази вечер. Ти си една на милион.
После я целуна — там, на светло, без дори да си направи труда да затвори вратата или да се огледа, за да види дали някой ги гледа. Направи го така спокойно, сякаш не вършеше нищо нередно. Нима беше толкова нагъл?
— И аз те обичам, Медисън — каза Саманта. — Знаеш, че бих направила всичко за теб.
Фърн не можеше да слуша повече. Трябваше да се махне. Медисън я беше излъгал. Той наистина обичаше Саманта, беше го чула от самия него.
Тя се обърна с намерението да мине през навалицата, но се спря, защото си даде сметка, че някой със сигурност щеше да пожелае да танцува с нея, а Роуз щеше да поиска обяснение за това, че напускаше партито толкова рано и сама. Някой можеше да каже на Медисън и той да тръгне след нея.
Завивайки към задната част на къщата, Фърн се препъна покрай последната отворена врата и влезе в кухнята. Няколко жени приготвяха храна за гостите. Може би познаваше някои от тях, но тя не се спря, а се втурна през кухнята, мина през задната врата и потъна в тъмнината на нощта.
Почти заслепена от сълзите, Фърн все пак се ориентира как да стигне до улицата, но внезапно се озова пред чакащите карети, файтони и кабриолети. Понечи да завие, но разпозна файтона на Медисън. Взела светкавично решение, тя се опита да събере полите си, за да може да се качи.
— Мога ли да ви помогна?
Задъхана от уплаха и изненада, тя се обърна и се намери срещу един непознат.
— Ще ви е трудно да се качите сама.
— Да, имам проблем — отговори Фърн, благодарна на мрака, че скриваше мокрото й от сълзи лице. — Ще ви бъда благодарна, ако ми помогнете малко.
— Жалко, че напускате партито толкова скоро — каза младият мъж, докато подкрепяше Фърн, за да постави крака си на първото стъпало.
— Заболя ме главата. Музиката и шумът не ми се отразяват много добре — отвърна тя, след като най-после се качи и развърза юздите. — Ще ви бъда много благодарна, ако развържете коня ми — каза тя.
— По-добре ще е да избягвате улица „Тексас“ — посъветва я мъжът. — Ако ви зърнат, онези пияници няма да се задоволяват вече с танцьорките от заведенията.
— Благодаря ви — успя да отговори Фърн. Веднага, щом обърна файтона на улицата и зави към къщи, сълзите й отново потекоха.
Беше благодарна, че в дома на госпожа Абът не светеше. Не желаеше да вижда никого и да обяснява нищо. Втурна се към стаята си и запали лампата. Почти разкъса роклята в бързината да се отърве от символа на разбитите си мечти. Ако не беше облякла тази рокля, нямаше да повярва, че е възможно да се омъжи за Медисън, нямаше да покаже пред всички истинската си същност, нямаше да разбие сърцето си.
Проклинайки собствената си глупост, Фърн бързо се преоблече в старите панталони и риза: искаше й се да обвини Медисън и Саманта, искаше й се да упрекне Роуз и Джордж, Хен и госпожа Абът и всички други, които се бяха появили в живота й след онзи фатален ден, когато Медисън слезе от влака.
Но тя знаеше, че нямаше кого да обвини, освен себе си. Никой не я беше накарал да загуби разсъдъка си и да си помисли, че някой като Медисън можеше да я обича повече, отколкото би обичал Саманта, никой не я беше накарал да си помисли, че можеше да бъде нещо по-различно от това, което винаги е била — една неспособна да се приспособи към живота жена. Никой не я беше заставил да захвърли единствения живот, който бе познавала, и да посегне към нещо, което само един глупак би си помислил, че може да притежава. Медисън може и да е държал примамката пред устата й, но тя беше тази, която я отвори, за да отхапе.