Фърн току-що си беше нахлузила ботушите, когато госпожа Абът влезе в стаята с наметната през раменете роба и навита на хартийка коса.
— Какво правиш вкъщи толкова… Какво си направила с тази рокля? — изкрещя тя. — Защо си я съсипала?
— Защото така трябва — отговори Фърн. — Ако имах време, щях да я изгоря.
— Какво се е случило? Къде е господин Медисън?
— Не знам и не ме интересува — отговори Фърн, като грабеше толкова от вещите си, колкото можеше да носи в ръцете си. — Но вие можете да му кажете, ако въобще попита за мен, че първата ми работа утре сутринта ще бъде да се погрижа да му върнат файтона.
— Но къде отиваш?
— В ранчото, където ми е мястото. Не трябваше никога да го напускам. Трябваше да предположа какво ще ми се случи, когато се опитвам да бъда нещо, което не съм.
— Не разбирам за какво говориш — оплака се госпожа Абът.
— Няма значение, аз пък разбирам — за пръв път от седмици насам. Моля ви, благодарете от мое име на Роуз за всичко, което се опита да направи за мен.
— Ти трябва да й го кажеш лично.
— Не е необходимо. — Фърн сложи шапката си на главата и се обърна към вратата. — Благодаря и на вас също, бяхте много мила.
— Е, не разбирам какво става — противопостави се госпожа Абът, — но със сигурност знам, че госпожа Рандолф ще се разстрои много. Тя се е привързала изключително много към теб.
— Също и аз към нея — каза Фърн, — но някои неща просто не са били предопределени да станат.
Сълзите почти я задушиха, докато изтича до вратата, но Фърн не искаше да плаче пред госпожа Абът или пред който и да било друг. Беше извършила глупост и сама трябваше да се справи с последствията.
Докато пътуваше към ранчото, се чувстваше много самотна. Прерията вече не й се струваше дружелюбна. Фърн не усещаше вълна както толкова пъти досега. Независимо дали искаше да го признае или не, беше оставила сърцето си в Абилийн и изобщо не беше сигурна дали щеше някога да си го върне отново.
Медисън не можеше да намери никъде Фърн. Освен че му липсваше, имаше толкова много неща, които искаше да й каже. Саманта беше предложила да проправи пътя на Фърн в бостънското общество. Всъщност беше предложила да я остави да живее с нея и Фреди, докато се почувстваше достатъчно подготвена да ръководи свой собствен дом. За жена с темперамента на Фърн влизането в бостънското общество щеше да бъде свързано с големи проблеми и тревоги и Медисън желаеше да направи всичко възможно, за да бъде колкото можеше по-леко утвърждаването й в него.
— Ако търсиш младата дама — каза му Сам Белтън, — тя питаше за теб преди малко. Казах й, че съм те видял да отиваш към коридора.
— Кога се е върнала?
— Не мисля, че се е върнала.
Медисън не можеше да си представи какво правеше Фърн съвсем сама в някой от онези салони. А може би не беше сама? Усети болка от ревност. Не му харесваше мисълта да седи сама с него, дори и с Фреди. Особено с Фреди. Медисън ускори крачка, докато си проправяше нетърпеливо път през навалицата.
Дори не чу няколкото познати, които го заговориха. Беше концентрирал цялото си внимание да намери Фърн.
— Нямаше я в никоя от стаите, покрай които минаваше коридорът. Къде може да е отишла? Шумът, който вдигнаха жените в кухнята, достигна до слуха му. Може би те щяха да му помогнат. Влезе вътре.
— Търся една от гостенките — каза той, загледан в жени те, които го загледаха също толкова открито. — Няма я вън всекидневните. Има ли някое друго място, където може да е отишла?
— Едно хубаво момиче в яркожълта рокля ли?
— Знаеш, че е хубаво — каза друга жена, като побутна приятелката си. — Мъж като него няма да се залепи за някоя грозница.
Медисън се въздържа да не се усмихне.
— Много хубаво и в много яркожълта рокля — отговори той.
— Тя мина тичешком оттук преди около двадесет минути. Втурна се навън през двора, но не можах да видя къде отиде после.
Медисън се разтревожи. Нещо не беше наред. Последният път, когато видя Фърн, му се стори, че се забавляваше. Нямаше да я остави, ако не си беше помислил, че прекарва добре вечерта.
И навън нямаше никаква следа от нея, но той не очакваше да има. Тя не би излязла от къщата, за да се скита из градината. Беше се случило нещо, което я е разстроило, и тя беше избягала. Не можеше да се начуди защо не беше отишла при Роуз. Може би защото той й беше утехата и най-често беше до нея, затова тя не би отишла при никой друг.