Защо трябваше да го прави? Той беше мъжът, който я обичаше, беше човекът, за когото щеше да се омъжи. Той беше този, който искаше да я отведе в Бостън и да й даде всичко. Той беше човекът, който искаше да прекара останалата част от живот си в опити да компенсира всички ужасни неща, които я бяха сполетели през последните двадесет години. Естествено беше да потърси него.
Но защо не го беше направила?
Когато забеляза, че файтонът му го нямаше, започна наистина да се тревожи.
— Не разбрах защо си тръгва — каза му госпожа Абът. — Не ми обясни абсолютно нищо. Просто нахълта тук, сграбчи толкова от нещата си, колкото можеше да носи, и хукна навън. Но не преди да съсипе онази рокля. Каквото и да направя, никога няма да може да я носи повече.
Когато Медисън видя роклята, разбра, че Фърн беше повече от разстроена — беше бясна.
Той също се вбеси. Не знаеше кой я беше разстроил, нямаше и представа какво й бяха казали или направили, но щеше да се погрижи всеки да си помисли, преди отново да й причини нещо лошо. Беше дошло време хората да разберат, че вече имаше мъж, който да я защитава. Всъщност, той беше готов да се сбие почти с всеки заради нея.
— Каза ми само, че ще изпрати обратно файтона утре сутринта — завърши госпожа Абът.
— Не се притеснявайте. Отивам на ранчото още сега и сам ще го върна, заедно с Фърн.
Пътуването не беше направило нищо, за да успокои Фърн. Напротив, докато почисти коня и го прибра в обора, беше дори още по-развълнувана. Всичко й напомняше за Медисън — конят му, файтонът му, оборът, къщата. Като че ли беше обградена от него и почувства, че се задушава от него.
Но нямаше къде на друго място да отиде, поне не тази вечер. Сигурно можеше да продаде ранчото и може би да изгори къщата и обора.
Беше ужасно глупаво и излишно, но точно в този момент беше готова да извърши всичко, което би премахнало всяка следа от присъствието на Медисън. Не можеше да диша, когато самият въздух беше замърсен от нещата, които той й беше дал.
Докато крачеше през двора към къщата, тя осъзна, че единствените неща, които имаше и не бяха купени от Медисън, бяха дрехите на гърба й, единадесет пилета, четири прасета и една крава.
Фърн влезе в къщата и затръшна вратата зад гърба си. Спомняше си времето, когато си беше помислила, че купуването на къщата беше най-чудесното нещо, което някой някога беше правил за нея. Сега я усещаше като затвор.
Не можеше да остане тук, поне не тази вечер. Щеше да прекара нощта в имението на Конър. Медисън можеше да тръгне след нея, но никога нямаше да се сети да търси там.
На Фърн й се искаше да се накаже заради надеждата, която се надигна у нея при мисълта, че Медисън щеше да я последва. Нямаше да го направи. Беше сигурна в това, но до ри и да го направеше, нямаше да има никаква полза. Може и да си е мислил, че наистина я обичаше — ставаха и по-големи глупости — но появяването на Саманта беше възвърнало здравия му разум. Беше се объркал повторно, когато я видя и роклята — може би беше от шока, когато откри, че тя наистина беше хубава. Но беше преодолял шока си навреме, за да разбере, че обичаше Саманта. Чудесно! Фърн не желаеше мъж, който не я обичаше. Още по-малко щеше да позволи на всички да разберат, че чезне по мъж, който беше влюбен в друга.
Фърн грабна едно одеяло и възглавница и ги хвърли до вратата. Търсеше чаршафа, когато чу тракането на конски копита.
Замръзна на мястото си. Проклятие! Медисън наистина беше тръгнал след нея.
ГЛАВА 23
Фърн не можеше да повярва как сърцето й започна да бие бързо, умората изчезна и чувстваше в себе си енергия за двама.
„Достатъчно е да видиш лицето му и си готова да му се хвърлиш на врата“, помисли си тя, недоволна от себе си. Какво искаш — да отидеш в Бостън и да му станеш любовница до сватбата му със Саманта? Тази мисъл сложи край на колебанията й. Можеше да приеме много неща, но не и да дели Медисън с друга жена. Хвърли чаршафите, запъти се към вратата и я отвори със замах.
Медисън влезе в двора, галопирайки. Конят беше потен от бързата езда. Сърцето й се сви. Той беше все още с дрехите, които носеше на партито. Изглеждаше великолепно. Въпреки коварната му постъпка, й стана мъчно, че трябва да го изпрати обратно в града.
— Не си прави труда да слизаш — извика му тя. — Не искам да слушам нищо от това, което имаш да ми казваш.
Той скочи от коня и го остави, без да го завърже за стълба. Нямаше време. Изтича към нея и я прегърна.
— Добре ли си? Какво се е случило? Къде заминаваш? Защо не дойде при мен?
Челото му бе прорязано от бръчка на безпокойство.