— Това ли е всичко?
— Не. Страхувам се да нося рокля постоянно. Нямам нищо против понякога — като тоалет за парти — но не харесвам рокли, защото ме карат да се чувствам глупаво. И жените не харесвам много, а от думите ти съдя, че Бостън е пълен с тях.
— Фърн…
— Не виждаш ли, че се страхувам какво ще стане с мен в твоя свят? Няма да остане нищо от Фърн Спраул. Ще бъда само уплашената мисис Медисън Рандолф, съжалявана от всички, защото не знае как да се държи.
Сега вече преградите бяха изчезнали и от устата й течеше поток от думи. Искаше да му каже всичко, което си мислеше, преди да се е разколебала.
— Тя псува, тя е непохватна и недодялана и не знае да язди със седло. Не обича забави, необразована е, не знае как да се облича и как да се държи.
— Не се тревожи. Казах ти, че Саманта…
— По дяволите! Не искам Саманта Брус да ме учи какво да правя. Как ще се чувстваш ти, ако знаеш, че не можеш да направиш и една крачка, да кажеш и една дума, преди да се посъветваш с някого?
Медисън я гледаше с разбиране.
— Какво искаш да направя?
— Не знам.
— Измисли нещо. Трябва да започнем отнякъде.
— Нека засега да изчакаме.
— Трябва да решим нещо. Не можем просто да лежим тук и да чакаме да дойдат Пайк и Рийд.
— Тогава, нека поговоря с Роуз.
— Какво очакваш да научиш от нея?
— Не знам, но нали е омъжена за брат ти. Трябва да знае повече от мен.
— Кога ще бъде сватбата ни?
— Не знам.
Медисън замълча. Настъпи мъчително мълчание. Той я погледна право в очите:
— Искаш ли да се ожениш за мен?
— Повече от всичко друго на света.
— Тогава какво те притеснява?
— Казах ти: изплашена съм. По-рано си мислех, че бих се страхувала само когато съм с мъж или ако умирам. Мислех си, че ако превъзмогна това, всичко ще е чудесно. Вече не мисля така. Не съм като Саманта и никога няма да бъда. Не говоря френски, не разбирам от мода, не мога да разказвам за местата, където съм ходила и хората, които познавам. Не мисля като нея, не се държа като нея и никога няма да мога. Искам да го направя заради теб. Ще направя всичко възможно, но няма да успея, и най-голямата трагедия за мен ще бъде да гледам как любовта ти към мен угасва всеки изминал ден, малко по малко.
— Аз никога…
— Остави ме да свърша. Ти няма да го искаш, но то ще стане. Няма да можеш да го предотвратиш. Дори собствените ни деца ще се срамуват от майка си. Не казвам, че няма да се омъжа за теб, но трябва да бъда такава, каквато искам да бъда, за да не се срамувам от себе си. Искам да бъда съпруга, с която да се гордееш.
— Аз се гордея с теб.
— Гордееш се с мен тук, в Канзас, заобиколен от пилета, прасета и волове, но в Бостън няма да е същото.
— Ще се гордея с теб където и да живеем. И ако не можеш да живееш в Бостън, ще живеем тук. Щом Джордж се научи да поддържа едно ранчо, аз ще се науча да ръководя една ферма. След като няма да се налага да тичам след кравите, нямам нищо против Канзас.
Фърн искаше да го разцелува, но ако той си беше загубил ума, не означаваше, че и тя трябва да го прави. Единият от двамата трябваше да разсъждава трезво.
— Не беше ли казал, че си напуснал Тексас, защото си имал чувството, че ще полудееш?
— Да, но…
— В Канзас е също като в Тексас, дори по-лошо. Спомням си как се държеше в началото, когато дойде.
— Но тогава ненавиждах всичко.
— И сега е така, разбери го. И двамата трябва да помислим. Много те обичам, но не можем просто да се оженим и да се надяваме, че всичко ще се оправи.
— Какво искаш да направиш?
— Да се омъжа за теб веднага и да забравя всичко останало, но мисля, че е по-добре да изчакаме.
— Колко? Докато отида до Топека да се обадя на Хен. Искам да чуя твърдо „да“, когато се върна.
— Ще се опитам.
— Но сега, преди животните да са излезли на двора и Пайк и Рийд да са дошли, трябва да свърша една работа…
— Ние вече започнахме и няма да свършим никога…
Фърн гледаше Джеф като хипнотизирана, но не заради това, че е без една ръка. Когато Медисън й каза, че Джеф ще мине оттук на път за Чикаго, тя очакваше още един агресивен, самонадеян, но и весел човек, като Медисън, Джордж и Хен. Джеф въобще не беше такъв. Той беше по-нисък, по-слаб и по-мълчалив от братята си. Всичко това компенсираше с голямата си енергия. Очите му сякаш горяха от гняв и това караше Фърн да се чувства неудобно. Най-лошото беше, че той я гледаше, сякаш искаше да я изгори с поглед. Знаеше, че не одобрява факта, че носи панталони, но тя упорито отказа да се преоблече. След като другите я приеха така, и той трябваше да го направи.