— Не мога да я превържа през долната й риза — настоя Роуз. Тя седна на леглото с гръб към Медисън и започна да прокарва ръцете си по ребрата на Фърн. Джеймз въздъхна с облекчение и спокойствието му се възвърна.
Излезе късметлия. Преди Роуз да беше свършила с прегледа, входната врата се отвори. Няколко секунди по-късно чу към стаята да се приближават тежки стъпки, последвани от бързия тропот на по-малки крачета.
— Какво става тук? — запита госпожа Абът, влизайки в стаята, последвана от Ед. Очите й ядосано оглеждаха ту Фърн, ту Медисън.
— Идвате точно навреме, за да помогнете на Роуз да се погрижи за госпожица Спраул. Тя преживя злополука и отказа да бъде заведена на лекар.
— Трябва да бъде съблечена — каза Роуз. — Може да има счупени ребра.
Видът на лежащата в безсъзнание Фърн напълно преобрази буреносното изражение на госпожа Абът.
— Горкичката! Дай да ти помогна — заяви тя, докато изблъскваше Медисън и Ед от стаята. — Ще отнеме само минутки.
За Джеймз бе голямо облекчение да се намери пред затворената врата. Той се обърна към Ед, който изглеждаше нещастен, че оплакванията му бяха забравени толкова бързо.
— Следващия път, когато дойда пред вратата ви, ще ме пуснеш да вляза — каза Медисън строго. — И не е необходимо да крещиш и да се оплакваш. Какъв мъж ще стане от теб, ако се разпищяваш за всяка дреболия? — Едва тогава той си спомни за второто дете, което не беше в стаята. Джеймз погледна към верандата. Хлапето все още си стоеше там.
— Виждаш ли — посочи го Медисън, — той не скача насам-натам и не крещи като каубой, който се опитва да обърне побесняло стадо.
— Той никога не крещи — отвърна Ед.
— Великолепно дете — каза Джеймз. — Един ден и той ще стане индустриален магнат като баща си.
— Баща му не е никакъв индустриален магнат — отговори Ед. — Баща му е господин Рандолф.
Медисън зяпна. Малкото момче с черни очи, черна коса и невъзмутимо поведение му беше племенник. Хлапето приличаше на Зак от снимката, която майка му беше направила преди войната.
Почувства се странно, като разбра, че това дете бе синът на Джордж. Брат му винаги бе изглеждал толкова сигурен в себе си, толкова спокоен, толкова съвършен и това дете приличаше изцяло на него. Медисън коленичи пред момчето.
— Здравей.
Джеймз не знаеше какво точно ще направи, като седна на пода, но хлапето го интересуваше. То изобщо не изглеждаше уплашено, но и не беше особено заинтересувано от непознатия.
— Ти не си баща ми — каза малкият най-накрая.
Сега Медисън разбра защо детето го бе огледало толкова внимателно. Никой от другите му чичовци не приличаше на Джордж, докато Джеймз можеше да мине почти за негов близнак.
— Точно така. Аз съм брат на татко ти. Момченцето подаде играчката си на Медисън.
— Искаш ли да си поиграеш?
— Не, задръж я — отвърна той и се усмихна при мисълта какво ли биха казали приятелите му, ако го видеха да седи на пода и да си играе с детска играчка. Джеймз започна да се изправя, но отново коленичи. — Как се казваш? — попита той.
— Уилиям Хенри Рандолф — обяви хлапакът с непогрешима яснота.
Шокиран, Медисън седна на пода. Джордж бе нарекъл сина си с имената на баща им.
Фърн наблюдаваше как госпожа Абът почиства стаята и с бързи движения оправя някоя гънка на завивките.
— Сигурна ли си, че си достатъчно силна, за да седнеш? — запита госпожа Абът. — Истинско чудо е, че нямаш нищо счупено.
— Добре съм — отвърна Фърн, напрягайки всички сили, за да не издаде чрез гласа си колко много я боли.
— Трябва да лежиш.
— По-добре съм, когато съм седнала. — Всяко вдишване й причиняваше остра болка, но ако лежеше имаше чувството, че се задушава. — Къде е госпожа Рандолф?
— Отиде да се погрижи за момченцето си. Аз ще ти донеса каквото ти е необходимо.
Фърн се чувстваше неудобно пред госпожа Абът. Жените в Абилийн никога не бяха одобрявали поведението й. Дори и сега тя виждаше критичното изражение в очите й, което сякаш казваше, че ако Фърн не е била навън насаме с някакъв мъж, което никоя порядъчна жена не би направила, подобно нещо не би се случило. Неодобрението на госпожа Абът стана още по-очевидно, когато тя забеляза внимателно сгънатите панталони и риза върху шкафа.
— Исках да й благодаря, че се погрижи за мен.
Роуз не бе осъдила Фърн. Между тях трябваше да има някакво напрежение, като се имаше предвид, че Фърн бе решена да види девера на Роуз обесен, но това не беше на лична основа. Фърн можеше да се оправя с хората, които й противоречат. Тя бе правила това през целия си живот. Но чувството, че е отхвърлена, не намаляваше. След всичките тези години тя трябваше да го е превъзмогнала и да не му обръща внимание, но всеки път, когато го усетеше, й се струваше, че е като първия път.