— Мъжете от семейство Рандолф са познати с непоклатимите си мнения и с желанието си да ги изразяват, когато никой не ги пита — каза Роуз. — Просто трябва да отстояват своето. Покажеш ли им, че не могат да ти се налагат, те започват да се държат като джентълмени. Дори могат да бъдат и много внимателни, което със сигурност би разглезило една жена.
Фърн не можеше да си представи Медисън да я глези. Той по-скоро не би й обърнал внимание.
— Исках да му покажа какъв новобранец е.
— И те удариха с твоите камъни по твоята глава — каза Роуз. Изражението й беше непроницаемо, но Фърн видя насмешливи пламъчета да проблясват в очите й и само кимна.
— Не знам какво е правил Медисън, след като е заминал за Бостън — каза Роуз, — но той е израснал с коне и е работил в Тексас три години.
Трябваше да се досети. Глупаво би било да си мисли, че мъже като Джордж и Хен биха имали брат, който не умее да язди.
— Ако му дадеш възможност, ще се убедиш, че може да бъде и джентълмен.
Фърн почувства, че се стяга.
— Не и аз. Искам да видя как Хен увисва на въжето, а Медисън е решил да го отърве.
Тя не се изненада, когато видя, че приятелското изражение изчезна от лицето на Роуз. На негово място се изписа ужасна тъга, като че ли Хен беше неин син.
— Съжалявам за братовчед ти. Аз изгубих майка си и баща си, така че знам как се чувстваш. Но аз живях под един покрив с Хен в продължение на години и знам, че той не е убил Трой.
— Той е убивал и други мъже — отбеляза Фърн. — Всички, включително и шериф Хикок, казват, че той е най-опасният мъж в Абилийн.
— Знам. Още от дванадесетгодишна възраст Хен е трябвало да убива, за да може да оцелее. Но вътре в себе си той е също толкова нежен, колкото и Джордж.
— Не мисля, че някога бихме постигнали съгласие по въпроса.
— Аз също, но се надявам, че това няма да ни попречи да постигнем съгласие за други неща.
Роуз й правеше предложение за мир. За своя изненада Фърн се улови, че иска да го приеме. Не можеше да си обясни защо. Никога преди не бе правила подобно нещо. Може би защото Роуз бе първата жена, която не се беше опитала да я промени или да я накара да се срамува от себе си.
На Фърн й бе любопитно да разбере що за човек е Роуз. Тя бе единствената жена в един мъжки свят и не само бе оцеляла в него, но и изглеждаше щастлива. Всички я уважаваха. И което бе най-важно, тя можеше да бъде самата себе си.
Фърн също бе оцеляла, но не бе щастлива. На нея все още й се налагаше да се бори за малкото уважение, което получаваше. Но никой не я харесваше като личност, дори и собственият й баща.
Фърн подозираше, че въпреки красотата й, успехът на Роуз не се дължеше на външния й вид. Трябваше да разбере каква е тайната й.
— Това твоите дрехи ли са? — попита тя. Чувстваше се неудобно в поръбената с дантела розова нощница.
— Съжалявам, че не ти е по мярка, но ти си доста по-висока от мен.
— Не става въпрос за това — отвърна Фърн. — Просто не ми е удобно, че трябва да ползвам дрехите ти.
— Не трябва да се притесняваш. Имам толкова много нощници! Това е единствената практична дреха с този издут корем.
— И не се чувствам добре в нея. Никога не съм обличала нощница.
— А аз не бих се чувствала удобно в панталони. Предполагам, че просто зависи с какво си свикнала.
— Мога ли да си облека дрехите?
— Не и преди да се пооправиш.
— Едва ли някога ще спре да ме боли.
Фърн се изненада, че направи това признание пред Роуз. Тя не би казала подобно нещо на друг човек. Дори и на баща си.
Ами на Медисън?
Може би. Може би нямаше да бъде толкова трудно да си признае пред него. Той със сигурност не би й предложил съчувствие, ако тя не му го поискаше. Фърн се усмихна. Той ще очаква тя да го обвини за всичко. Интересно би било да види какво доказателство би представил, за да покаже, че вината е била изцяло нейна.
Това й припомни теорията му, че някой друг е убил Трой, и усмивката й се изпари. Те винаги щяха да стоят един срещу друг. Ако той отървеше Хен, тя никога нямаше да му прости. Ако Хен умреше, Медисън нямаше да пожелае да я види повече. Най-доброто и за двама им би било той да се качи на влака за Бостън, а тя да се върне във фермата.
— Не можеш да си седиш тук, без да обелиш нито дума — каза Джеймз на Хен. Търпението му се беше изчерпало. — Ще бесят теб, а не мен.
Хен мълчаливо се бе втренчил в Медисън.
— И няма никакъв смисъл да ме зяпаш, като че ли ме мразиш. Не е нужно да харесваш адвоката си, за да говориш с него.
Хен му обърна гръб. Предпочиташе да гледа стената.
— Не е необходимо и да ми прощаваш, че си тръгнах, когато умря мама.