Брат му не се обърна, но Медисън усети как гърбът му се напряга.
— Може и да си прав. Може би ви изоставих, защото бях страхливец. Както и да е, това вече няма значение. Сега най-важното е ти да останеш жив.
Хен остана безмълвен.
— Добре, да бъде както искаш. Ти винаги си бил толкова уверен в правотата си и смяташ, че другите грешат. Е, чуй ме, Уилям Хенри Харисън Рандолф. Да вършиш онова, което презираш, и да се правиш на такъв, какъвто не си, не винаги е правилно, особено когато това те обръща с главата надолу и изсмуква живота от теб. Ти си много добър човек, но си прекалено твърд и не умееш да прощаваш. Можеш да мразиш по-добре, отколкото да обичаш и да бъдеш злопаметен, отколкото да забравяш. Придържаш се към принципите си по-неотклонно, отколкото се опитваш да разбереш как тези принципи биха могли да разбият живота на друг човек. Можеш да си мислиш, че съм направил грешка — продължи Медисън. — Понякога и аз си мисля същото. Но аз не съм мъртъв отвътре. Все още мога да чувствам. И едно от нещата, които чувствам много силно, е, че ти не си убил Трой Спраул. Възнамерявам да докажа това, защото ще бъда проклет, ако те оставя да увиснеш на въжето. И знаеш ли защо ще се погрижа да останеш жив? Не защото не мога да гледам как брат ми умира за нещо, което не е извършил, не и заради болката, която смъртта ти би причинила на останалите в семейството и особено на Джордж. Ще го направя, защото искам да излезеш от съдебната зала, като знаеш, че дължиш живота си на мен. Искам да знаеш, че презреният ти брат, който те изостави, когато беше само на четиринадесет години, е единствената причина да си още жив. Искам да бъдеш принуден да ми благодариш. И ти ще го направиш. Няма да го искаш, но ти си толкова дяволски упорит, че ще се заставиш да го направиш, дори и ако се задушаваш, когато изричаш думите. И знаеш ли какво ще ти кажа, когато най-накрая изречеш тези думи? Ще ти кажа да вървиш по дяволите.
Тишина. Хен не отрони нито звук. Не се помръдна. Просто си седеше и гледаше стената.
Медисън напусна затвора.
Докато излизаше на улицата, цялото му тяло се тресеше от гняв. Не беше очаквал братята му да го посрещнат с разтворени обятия, но не беше очаквал и този безкраен укор. Роуз бе единствената, която изглеждаше доволна от пристигането му.
Медисън си помисли, че щеше да е добре, ако се качеше на първия влак на Бостън и не се върнеше повече тук, но знаеше, че няма да си тръгне. Същите чувства, които го бяха накарали да напусне Бостън и които го бяха принудили да рискува и да се срещне отново с братята си, щяха да го принудят да остане в Канзас, докато не уредяха взаимоотношенията си. Сега той разбираше защо наистина бе дошъл. Процесът на Хен бе само повод. Ако не беше той, щеше да бъде нещо друго.
Изненадваше се колко много го нараняваше, че братята му го отхвърляха. Никога преди не се беше чувствал сам. Не и наистина сам. Бе имал семейството на Фреди, но се надяваше, че ако се нуждае от своето семейство, братята му щяха да го приемат.
Сега не беше толкова сигурен в това.
Медисън повдигна рамене. Както винаги и този път щеше да измисли нещо, но не тази вечер. Сега щеше да бъде по-добре да отиде да види как се оправя онази бунтовничка с кожените дрехи.
Каза си, че не би отишъл при нея, ако не беше виновен. Каза си още, че не би бил толкова загрижен, ако всичко не бе станало заради него. Каза си и някои други неща и всички те бяха верни, но не променяха факта, че отиваше, защото искаше да я види. Колкото и да се опитваше, не можеше да забрави допира на тялото й до своето, на устните си върху нейните, на мекотата на гърдите й срещу своите.
Каза си да не се тревожи, че тя го очароваше толкова. От това нямаше да излезе нищо. Чувството за близост, за нещо интимно, бе само една илюзия. След няколко седмици щеше да се завърне в Бостън и да я забрави.
— Имала е късмет — каза Роуз на Медисън. — Можела е да се пребие.
Джеймз бе намерил Джордж и жена му седнали на верандата пред къщата на Абът. Уилям Хенри си играеше наблизо.
— Опитах се да я спра — каза Медисън и придърпа един стол.
— Не ви познавам добре — отвърна Роуз, — но от малкото, което знам за двама ви, ми се струва, че е имало твърде много предизвикване.
— Напоследък като че ли имам такива проблеми с всички.
— Предполагам, че не си имал успех с Хен — каза Джордж.
— Той дори не иска да говори с мен.
— Ще отида да го видя — каза Роуз.
— Няма смисъл. Той все още ми се сърди, че го изоставих преди осем години.
— Не ме интересува за какво се сърди — каза Роуз и се изправи бавно на крака. — Това не е причина да отказва да говори с теб, когато се опитваш да го защитиш. Наглеждай Уилям Хенри, Джордж. Той има навика да се измъква също толкова бързо, колкото и Зак.