Джордж се опита да каже нещо, но Роуз не му даде думата.
— Това е най-упоритото и твърдоглаво семейство, което съм срещала. Обикновено не обръщам внимание на подобни неща, но не и когато става въпрос за живота на Хен.
— Вземи си шал — каза Джордж. — Вечер става хладно.
Тя влезе в къщата.
— Няма ли да я спреш? — попита Медисън.
— Ти би ли могъл?
— Не, но…
— Аз също не мога.
— Не разбирам. — Джеймз знаеше, че по-големият му брат винаги бе имал способността да контролира останалите, а понякога дори и баща им. Джордж се усмихна доста самодоволно.
— Не би могъл да разбереш. Не и след като си живял с мама и татко. Аз също не бях сигурен, че мога да разбера. Не бих се и опитал, ако Роуз не ме беше принудила. А сега седни. Ако има някой, който може да накара Хен да говори, това е Роуз.
Роуз излезе от къщата.
— Има ли нещо особено, което трябва да знаеш?
Медисън не разбираше как тази дребна женица би могла да накара Хен да промени държанието си, след като собствените му заплахи не бяха успели.
„Вероятно по същия начин, по който те заплени Фърн.“ Но Медисън все още не беше готов да си признае това.
— Трябва да знам къде е ходил през онази нощ, кой може да го е видял и къде точно се е намирал по времето на убийството на Трой Спраул. Ако успея да докажа къде е бил, нищо друго не би имало значение. Ако не успея, ще трябва да открия истинския убиец. Трябва да знам всичко, което Хен може да ми каже за Трой, дори и най-малките подробности.
— Ще се постарая.
— Тя как е? — попита Медисън, посочвайки с глава към къщата.
— Иди и виж — отвърна Роуз. — А ти, Джордж, бъди готов. Ако се съди по случилото се през последните двадесет и четири часа, няма да минат и три минути и стрелбата ще започне.
Медисън бе започнал да се надига от стола, но отново седна.
— Няма да ходя там, ако ще ми крещи.
— Не знам какво е направила или какво ще направи, но ти й дължиш едно извинение.
— Аз ли? Аз не я блъснах в онзи поток. — Медисън бе признал вината пред себе си, но не му харесваше някой друг да му я напомня.
— Може и да не си го направил физически, но си я накарал да побегне. А сега върви и поговори с нея. Тя също се чувства виновна. Там ли ще бъдеш, когато се върна?
— Ако не ме сдъвче твърде много…
— Той винаги ли говори така за жените? — попита Роуз Джордж.
— Преди не го е правил.
Медисън вдигна ръце и влезе в къщата. Щом всички бяха решили да се докопат до парче от кожата му, то можеше да остави и Фърн да си вземе своето.
ГЛАВА 7
При отварянето на вратата госпожа Абът вдигна очи от плетката си.
— Къде отивате? — запита тя.
— Да видя госпожица Спраул.
— Не и в моя дом. Не позволявам на мъже да посещават дами в спалните им.
Медисън преглътна хапливата забележка, която му бе на езика, напомняйки си, че Джордж и Роуз бяха отседнали в тази къща.
— Ще оставя вратата отворена и обещавам да не се доближавам до леглото — каза той и отмина.
— Господин Рандолф! Господин Рандолф! — развика се госпожа Абът към Джордж. Роуз или брат му трябва да бяха намерили начин да успокоят страховете й, защото никой не последва Медисън вътре.
Той вдигна ръка, за да почука на вратата на Фърн и осъзна, че не знаеше какво да каже. Как можеше да се извини на човек, когото преднамерено бе ядосвал? Не му се струваше честно сам да поема цялата вина, но знаеше, че си беше виновен. Това го ядосваше, но той не изпитваше кой знае какво разкаяние, когато почука на вратата.
— Влезте.
Гласът й не звучеше зле. Може би щеше да успее да й се извини набързо и да си отиде, но изведнъж му се прииска да изпие чаша силно бренди.
Когато влезе в спалнята, Медисън рязко се спря: ако не беше сигурен, че се намира в нейната стая, би се заклел, че жената в леглото е някоя непозната. Онази Фърн, която Джеймз познаваше, носеше панталони, широка като чувал риза и шапка, а тази бе облечена в много красива розова нощница, върху която свободно се спускаше дългата й тъмноруса коса. Големите й синьо-сиви очи го гледаха едновременно с тревога и с обвинение. Тя като че ли се затвори в себе си при влизането му.
— Как се чувствате? — попита той. Беше тъп въпрос. Тя сигурно се чувстваше ужасно, но той не можеше да зададе въпроса, който се въртеше в ума му — как мъжкараната, която бе помогнал да съблекат, се бе превърнала в жената на леглото.
Фърн усети, че я залива вълна от неудобство: този мъж я беше съблякъл, беше опипвал тялото й. Ако и най-малкото й движение не й причиняваше нетърпима болка, тя щеше да се завие през глава.