Сериозното лице на Роуз се смекчи и в ъгълчетата на устата й се появи лека усмивка.
— Няма съмнение, че си го вбесила, но той е мъж, а мъжете се ласкаят от вниманието на една привлекателна жена.
— Аз не съм привлекателна. — Роуз може би имаше най-добри намерения, но на нея не й харесваше, че се опитва да я накара да се почувства по-добре, като я залъгва, че е хубава.
— Кой ти каза това?
— Всички, които някога съм познавала. Дори и при сравнение с кравите ми, аз оставам извън класацията.
— Тогава ще трябва да си намериш нови приятели.
— Знам как изглеждам — Фърн потисна желанието си да заплаче. Не е необходимо да ми го казваш ти.
Добре няма, но госпожа Абът сподели, че никога не е предполагала, че можеш да си толкова прелестна, ако не си с шапка и елек. Джордж също направи подобно изявление. Той смята, че тялото ти е изваяно като статуя. От човек като него дори и една думичка е похвала. Ако пък ти отдели цяло течение, значи наистина си красива.
Фърн започна да си играе с чаршафа. Ако Роуз знаеше колко й се искаше да изглежда поне мъничко привлекателна, нямаше да я измъчва по този начин.
— Много е любезно от твоя страна, че ми казваш всичко това, но то просто няма значение. Медисън не мисли като теб.
— Не можеш да знаеш какво мисли той, ако не му дадеш шанс да ти го каже, а той едва ли би могъл да направи това, ако всеки ден се хващате за гушите.
Медисън никога нямаше да й каже, че е хубава. Той вероятно дори не я смяташе за жена, а само за още един от особените видове животински същества, които могат да се срещнат в прерията на Канзас.
— Ще се опитам да бъда любезна с него, но не очаквам да ми каже, че съм хубава. Той е откровен човек.
— А сега ми се струва, че госпожа Абът идва с млякото ти. Вкусът му вероятно ще ти се стори ужасен, но ти все пак го изпий. Ще ти помогне да заспиш. Утре сутрин ще поговорим пак.
Но Фърн не можа да заспи бързо.
Забележките на Роуз бяха пропукали стената, която сама си беше издигнала пред онази част от себе си, към която отдавна не смееше да погледне. Сега Фърн щеше да се изправи срещу всичко, което се бе опитвала да избегне през тези години.
И то само заради Медисън Рандолф.
Искаше й се Хен да беше застрелял някого в Нютън или Елсъурт, а не в Абилийн. Тогава Медисън нямаше да дойде и на нея нямаше да й пука дали той е щастлив и нямаше да й се налага да се държи внимателно с него.
Много по-добре щеше да бъде, ако тя можеше просто да се върне във фермата и да забрави, че някога го е срещала. Тогава нямаше да се чуди дали той наистина би я харесал и дали онзи момент, в който той я бе държал в ръцете си, преди да я целуне, беше истински или бе плод на въображението й.
За нея беше важно да знае това. Тя се мразеше заради слабостта си, защото имаше ужасното предчувствие, че ще й донесе много неприятности, но трябваше да знае. И докато съществуваше и най-малката възможност Медисън да я харесва повече от някое еднооко момиче в долнопробна кръчма, Фърн нямаше да се откаже.
Но тя възнамеряваше ясно да му даде да разбере, че иска правосъдието да възтържествува и че Хен наистина е убил Трой.
Повече от една дузина кръчми, комарджийски заведения и хотели хвърляха светлина върху улиците на Абилийн. В тях се смееха, пиеха и залагаха с отчаяна бързина каубои, опитващи се поне за една-две диви нощи да забравят самотата по време на двумесечния преход през пустошта. Шумът от танците, песните, единичните изстрели и дрънченето на старо пиано се чуваше до ранни зори.
Денем търговците се опитваха да изпразнят джобовете на каубоите, като им предлагаха топли бани, подстригване, бръснене, най-хубавите нови дрехи и ботуши по поръчка, както и възможността да спят в топло и сухо легло, а вечер кръчмите, игралните зали и леките жени ги освобождаваха от останалите им пари.
Докато все още имаха своите шестдесет или деветдесет долара, тези хора живееха като царе. Когато парите свършеха, те тихо се връщаха в Тексас, уморени и разорени, но решени да направят същото и през следващото лято.
Медисън не влезе в първата кръчма, която му се изпречи. Той продължи да върви, докато не стигна до най-шумната, която се казваше „Главата на бика“. За да влезе в нея, трябваше първо да мине покрай училището и църквата на баптистите. Струваше му се, че напуска цивилизацията и влиза в участък от улица „Тексас“, в който дивашките страсти на мъжете бяха напълно освободени от всякакви задръжки.
На Джеймз му се струваше, че и той самият е диво животно, опитващо се да разкъса оковите на очакването. Очакване, в основата на което лежеше неговата същност като личност в миналото и в настоящето, както и това, в което щеше да се превърне в бъдещето. Тези трите му нареждаха да се завърне в хотела, да си пийне спокойно в стаята и да си легне с надеждата, че утрешният ден ще бъде по-добър.