— Какво му направи? — избухна Пайк. — Трябва да си му направил нещо. Ти никога не би успял да победиш Рийд в честен бой.
— Просто му приложих малко истински бокс — отвърна невъзмутимо Медисън. — Три години в Харвард никой не успя да ме победи.
— Няма да печелиш още дълго — заяви Пайк и посегна към револвера си.
Медисън се хвърли върху му с бързината на светкавица и двамата паднаха на пода. Изтрещя изстрел и Пайк се преви на пода, а револверът се изплъзна от ръката му. Джеймз се изправи.
— Ти го уби. — Барманът насочи пушката си към Медисън. — Ти се нахвърли върху него и го уби!
— Очевидно не си забелязал, че не съм въоръжен.
— Ти го уби със собствения му револвер! — извика един от зяпачите.
— Да го линчуваме!
— Някой има ли въже?
— На седлото ми е.
— Донеси го. Ще го обесим на гредите на покрива.
Медисън се стрелна напред, изби пушката на бармана и прескочи бара. Преди мъжът да се съвземе, Джеймз го свали в безсъзнание на земята с мощен удар в шията. Когато няколко от мъжете в кръчмата се опитаха да измъкнат револверите си, откриха, че пред тях е застанал един разгневен Медисън Рандолф, който ги държи на мушка със заредена пушка и отпуснаха ръце.
— Я да си изясним някои неща. — Медисън беше леко задъхан от усилието. — Не аз започнах това сбиване. Дори и не познавам тези мъже. Не съм убивал никого. Даже нямам и оръжие.
— За невъоръжен човек със сигурност създаваш твърде много неприятности. — На вратата се беше появил шериф Хикок. Той прекоси помещението и се спря пред двамата мъже на пода. Рийд се опитваше да се изправи, а Пайк лежеше неподвижно. — Да не искаш да повярвам, че си набил Рийд, попилял си Пайк на земята и си задържал цяла тълпа мъже в шах, без да използваш оръжие?
— Така беше, шерифе. Аз видях всичко — настоя Еймос. — Той казва истината. Рийд започна кавгата.
— Някой друг да е видял нещо друго?
— Не им обръщахме внимание, докато не започнаха да се бият — каза един от мъжете, — но видяхме как той скочи върху Пайк и го застреля.
— Пайк се застреля със собствения си револвер — заяви Медисън, — а аз взех пушката на бармана, защото нямах желание да затанцувам на въжето.
— Ще трябва да дойдеш с мен, докато изясня всичко това — нареди Хикок.
— Разбира се — Джеймз остави пушката, като се постара тя да бъде по-далеч от бармана. Вместо да си пробие път през тълпата от двете страни на бара, той прескочи плота и се приземи точно до шерифа. После взе сакото си, изтупа го и го облече.
— Хайде да тръгваме — каза Хикок. — Трябва да си довърша играта на карти. Не мога да се мотая тук цяла нощ.
— И просто така ли ще го пуснеш? — запита някой от тълпата.
— Изглежда, че тия Рандолф могат да правят каквото си искат — заяви друг.
— Ще го прибера в затвора, но няма да го задържа там твърде дълго, освен ако не се налага. — Шерифът обърна гръб на разгневената тълпа и излезе на улицата. — Сега остава само Монти да пристигне в галоп в града — оплака се той, докато пресичаха улицата — и да започне да крещи като че ли го колят.
— Той няма да дойде заради мен.
— Няма значение защо ще дойде. Появи ли се тук, ще имаме неприятности.
Но за Медисън имаше огромно значение.
Джеймз седеше в килията си, когато чу да се отваря вратата на затвора и някой да влиза. Погледна часовника си. Бяха изминали двадесет и осем минути. Медисън не знаеше колко бързо се разчуват новините в Канзас, но предположи, че трябва да е доста бързо, като се имаше предвид, че е полунощ. Някой беше разбудил Джордж, беше го накарал да се измъкне от леглото и бързо да се облече.
Джеймз знаеше, че човекът, влязъл в затвора, можеше да бъде само Джордж. Той беше единственият от братята му, който се интересуваше от него. Хен се бе обърнал с гръб, когато Хикок вкара Медисън в килията, и оттогава не беше го погледнал и не бе проговорил.
Запита се дали Фърн щеше да дойде.
Боже милостиви! Той искаше да види Фърн, тази огнедишаща жена в панталони, която мразеше хората с името Рандолф и се бунтуваше срещу всичко нежно и привлекателно в женския пол. Трябваше да е откачил. Да иска да се срещне с нея бе все едно да си натика главата в лъвска уста. Хората може би биха се възхитили от смелостта му, но едва ли биха решили, че има мозък в главата си.
„В нея трябва да има нещо привлекателно, което ти харесва. Ти просто не можеш да си я избиеш от главата“ — помисли си Медисън.
Имаше нещо и това не бе само тялото й, въпреки че то наистина беше съвършено. Двамата бяха повели битка, която не можеха да спечелят и която дори не искаха да спечелят. Въпреки това трябваше да се борят, за да не изгубят самоличността си.