Той не беше осъзнавал колко важна бе тази връзка за него, докато Фърн не я бе унищожила, като бе накарала Рийд и Пайк да го нападнат. Не можеше да има друга причина да бъде нападнат от двама непознати. Тя искаше той да напусне града, а онези двамата бяха работили за баща й — всичко изглеждаше очевидно. Джеймз се запита дали Фърн им беше платила. Самата мисъл за това накара кръвта му да кипне.
Как бе могъл да се излъже така в преценката си за нея?
Трябваше да я забрави. Нямаше да му бъде много трудно да преодолее физическото привличане, защото беше правил това и преди, но чувството, че е намерил сродна душа, нямаше да изчезне толкова лесно.
Дори и ако тя не му беше изиграла такъв долен номер, той не би искал да го срещне в настоящия му вид. Медисън се нуждаеше от баня и други дрехи. В момента той приличаше на някого от Канзас. Странно бе, но затварянето му изобщо не го притесняваше, въпреки че със сигурност щеше да притесни Джордж.
— Дойде по-бързо, отколкото очаквах — каза той, когато брат му се спря пред килията. В гласа му се прокрадна язвителна нотка.
— Да не си се натикал в затвора само за да видиш колко бързо ще се измъкна от леглото си?
— Не, но знаех, че ще дойдеш.
— Роуз много се разтревожи.
— Съжалявам за Роуз.
— Но не съжаляваш за мен, нали?
— А трябва ли?
— Защо се върна, Медисън?
Джеймз стисна решетките на вратата.
— Може би искаш да попиташ защо си заминах — изръмжа той. — Това ли е въпросът, на който искаш отговор?
— Знам защо си замина.
— Не, не знаеш — отвърна Медисън, изпълнен с гняв. — Мислех си, че ти и всички останали бихте ме разбрали, но ти нямаш и най-малка представа.
— Тогава ти ми кажи.
— Защо? — Медисън се отдръпна от решетките. — Аз си заминах и единствено това има значение.
— Бих искал да мисля, че единствено завръщането ти има значение.
Добрият стар Джордж. Човек тъкмо решаваше, че може наистина да му се ядоса, и той намираше начин да успокои страстите. Беше твърде скован и това дразнеше, но обичаше братята си толкова много, че те винаги му прощаваха всичко.
— Аз умирах по същия начин, по който умираше и мама, но никой не можеше да го види. Никой не го разбираше. На никого не му пукаше.
— Близнаците имаха нужда от теб.
Близнаците имали нужда от него! Това беше смехория. Близнаците никога не бяха имали нужда от никого, най-малко пък от него. Но как би могъл Джордж да разбере това? Той виждаше единствено две четиринадесетгодишни деца, оставени да се оправят сами с цяло ранчо. Той никога нямаше да разбере, че на дванадесетгодишна възраст те бяха способни да вършат тази работа по-добре, отколкото той, когато е бил двадесетгодишен. Или пък сега, когато беше на двадесет и шест.
— Питай Хен дали ме е искал тогава — каза Медисън. — Знам, че трудно мога да бъда харесан, но направих всичко възможно. Опознах всеки милиметър от това мизерно ранчо. Ако ме оставеха на десет мили от къщата, можех да се завърна у дома за един час. Но независимо какво правех, то не беше достатъчно добро за тях. Монти дори ми нареждаше да си стоя вкъщи с бебетата и да оставя истинската работа на вас.
— Монти не мисли и половината от онова, което казва.
— Той говореше също като татко — продължи Медисън. „Защо не можете да бъдете като момчетата на Джо, Франк или Джордж? Защо трябва да ме поставяте в неудобно положение, като прекарвате свободното си време заврели нос в някаква книга или в опити да покажете колко сте умни?“ — Знаеш ли, татко ми каза, че имал парите за моето образование, но сметнал, че съм се възгордял твърде много, и решил да ме върне у дома. Според него позорът да бъда изхвърлен от училище щял да ме постави на мястото ми.
Това беше най-ужасното преживяване в живота му. Все още чувстваше унижението и гнева, който замъгляваше разума му в продължение на седмици след завръщането му вкъщи. Майка му никога не го бе обвинявала или мъмрила. Още по-зле: тя го бе молила да се опита да разбере баща си и да се стреми да бъде синът, който старият искаше.
Джордж бе единствената причина Джеймз да не избяга още тогава, но сега той осъзна, че за Джордж никакви егоистични причини не можеха да вземат връх над дълга.
— Трябваше да се махна, за да разбера кой съм. Отношението на татко ме задушаваше, ранчото ме задушаваше.
— Аз разбрах кой съм, когато се върнах у дома.
— Ние сме еднакви, Джордж. Сега може би бих могъл да се върна, без да се страхувам, че ще изгубя самоличността си, но няма да го направя, ако ти не го искаш.
— Ти никога не ми каза къде си бил през това време и какво си правил.
На Медисън му се струваше, че оттогава бе изминала цяла вечност. Едва ли си струваше да си спомня за това време.