— Медисън не им ли е обяснил защо си е тръгнал?
— Казал им е снощи, когато Джордж отиде да го види в затвора.
— Какво точно?
— Ще трябва сама да го питаш.
— Не мога да му задам подобен въпрос.
— На теб може и да каже. Изглежда, че те харесва.
— Едва ли щеше да си мислиш това, ако беше чула какво ми наговори преди няколко минути.
— За бога, Фърн, ти изгони този човек снощи, след като той те е придържал на седлото в продължение на мили. След това той влиза в някаква кръчма, а твоите работници започнат кавга и се опитват да го убият. Когато той защитава себе си, както и твоята репутация, ако мога да ти напомня, го прибират на топло. Ти какво си очаквала от него? Той не е светец, ще му е много трудно да повярва, че ти не стоиш зад всичко това.
— Аз не бих направила подобно нещо.
— Той откъде да знае? Както сама каза, ти си го посрещнала при слизането му от влака със заплахата да го разкараш от града. Не мога да говоря от името на Медисън, но и аз бих си помислила, че онези двамата са се опитали да ти помогнат да изпълниш обещанието си.
Фърн бе ужасена. Тя не бе искала Медисън да приеме гнева й лично, а се бореше да възтържествува правосъдието. Това нямаше нищо общо с Медисън като човек. Фърн би се държала по същия начин с всеки адвокат, нает от семейство Рандолф.
Но нали и тя бе приела думите му като атака, насочена лично срещу нея? Може би той също не бе имал предвид нищо лично. Може би просто бе реагирал така, както би реагирал на всички, които се отнасяха с него по нейния начин.
— Не че братята му са били по-добри от него — добави Роуз. — Снощи имах дълъг разговор с Хен и Джордж. Надявам се това да има ефект, но не мога да съм сигурна. Някои от раните на това семейство са толкова дълбоки, че нищо не е в състояние да ги излекува.
— Според теб той дали вярва, че го мразя?
— Не виждам как би могъл да си помисли нещо друго. Аз самата смятах, че е така.
— Но аз не го мразя. Аз не мразя дори Хен, а той уби Трой.
Приветливото изражение напусна лицето на Роуз и гласът й стана строг.
— Докато не се намери свидетел на убийството, не би трябвало да се изключва вероятността Хен да е невинен. Медисън, Джордж и аз сме единодушни, че Хен не би могъл да убие братовчед ти. Това би трябвало да те накара да се замислиш.
Очевидно беше, че колкото и да съчувстваше на Фърн, Роуз оставаше лоялна към семейството на съпруга си.
— Но единствените улики сочат Хен.
— Какво направи Медисън вчера?
След падането си Фърн бе забравила, че Медисън бе предизвикал определени съмнения в нея.
— Според него Трой е бил убит от друг човек, който е пренесъл тялото му в къщата на Конър и се е опитал да натопи Хен.
— Той каза ли ти защо мисли така?
— Каза, че трупът не би трябвало да се е вкочанил само един час след убийството, както и че в къщата е твърде тъмно, за да бъде извършено убийството там.
— Това звучи логично.
— Но защо някой в този град би искал да се отърве от Трой? Всички го познаваха от години.
— Не знам нищо за братовчед ти — каза Роуз. — Просто не отхвърляй идеите на Медисън само защото му се сърдиш. Ти може и да не вярваш в целостта на семейството като мен, но трябва да уважаваш интелигентността му.
Вратата се отвори и госпожа Абът влезе с поднос, на който бяха наредени купи, чинии и чаши.
— Закуската ти — изчурулика тя. — Трябва да изядеш всичко, докато е топло.
Фърн не усещаше вкуса на храната в устата си и не чуваше нищо от безспирните брътвежи на госпожа Абът, която се зае да подрежда стаята за втори път тази сутрин. Единственото нещо, за което Фърн можеше да мисли, бяха думите на Роуз.
Може би Трой бе убит от друг човек. Тази мисъл я накара да потръпне. Би могъл да бъде всеки. Тя самата може би е говорила с убиеца поне няколко пъти след убийството.
Би могъл да бъде дори и собственият й баща.
Разбира се, баща й не би убил никого, но и Медисън мислеше същото за брат си. Ако Фърн приемеше невинността на Бейкър на доверие, тя беше длъжна поне да обмисли възможността Хен да бъде невинен. Но колкото повече мислеше, толкова повече възможности й идваха наум. Най-лесно беше да отстоява убеждението си, че Хен е виновен.
Само че тя вече не можеше да направи това. Медисън бе разклатил увереността й.
Както и почти всичко друго.
Медисън престоя в затвора два дни, докато Пайк успее да се възстанови достатъчно, за да бъде в състояние да обясни случилото се на шерифа.
— Късметлия си — каза Хикок, както освобождаваше Джеймз.
— Късметът няма нищо общо с тази работа. — Медисън изобщо не се впечатляваше от репутацията на Хикок. — Нямаше начин да ме признаят за виновен.
— Срамота е, че не можеш да кажеш същото и за брат си — отговори шерифът, засегнат от репликата на Джеймз. Хикок беше свикнал всички да се страхуват от него и самочувствието на този нахакан млад адвокат от Изтока го дразнеше. Като си помислеше, той никога не беше харесвал когото и да било от семейство Рандолф. Джордж винаги се държеше учтиво с него, но шерифът подозираше, че това се дължи повече на длъжността му, а не на личните му заслуги. Що се отнасяше до Хен Рандолф, Бил Хикок не знаеше какво изобщо уважава това момче: на него просто не му пукаше за нищо.