— Ще ти дам един съвет… — започна шерифът.
— Хората тук ми дават съвети от момента, в който слязох от влака — прекъсна го Медисън, без да си даде труд да погледне към събеседника си, — но всички са загрижени повече от собственото си благополучие, а не за моето. — Джеймз облече сакото си, приглади няколко гънки на панталоните си и излезе от килията. — Така че реших да не ги слушам повече.
— Струва ми се, че това не е много добра идея — намръщи се Хикок.
— Не беше добра идея да напусна Бостън — отвърна Медисън, — но след като вече съм тук, възнамерявам да свърша онова, за което дойдох.
— И какво е то? — Хикок знаеше, всички в Абилийн знаеха, но той искаше да го чуе от Медисън.
— Възнамерявам да открия кой е убил Трой Спраул и смятам да стоя на същото това място, когато брат ми излезе като свободен човек от килията си.
— Човек не винаги получава онова, което желае — забеляза шерифът.
— Аз не съм от тези хора — заяви Джеймз и си излезе, без да се обръща назад.
— Брат ти винаги ли е толкова скромен? — попита Хикок след излизането на Медисън.
Хен се изсмя тихо:
— Не се закачай с него, шерифе. Той ще те разпердушини.
— Никой досега не е успявал да направи това — каза Хикок гордо.
— Може и така да е, но досега не си налитал на Медисън.
Медисън огледа внимателно дрехите си, за да се увери, че не са останали явни следи от престоя му в затвора, и се упъти към хотела си, като от време на време ругаеше на висок глас. Беше решил след това да отиде в дома на госпожа Абът, за да види Джордж и Роуз, но също и за да се срещне с Фърн.
Точно затова и ругаеше от време на време.
Знаеше, че трябва да й се извини за поведението си. Независимо от думите, с които го беше посрещнала в Абилийн, независимо от всичките й усилия да го дразни след това, когато се бе успокоил и бе започнал да мисли трезво, Медисън бе решил, че тя няма нищо общо с нападението срещу него, но какво да прави, близостта на Фърн винаги объркваше мислите му.
Може би нещата щяха да се оправят, ако те престанеха да се карат всеки път, когато се срещнеха. Тя имаше пълното право да желае наказание за убиеца на братовчед си, а той имаше пълното право да желае обвиненията срещу Хен да отпаднат. Тя нямаше причина да не го харесва, поне не би имала, ако спреше да се държи като арогантна луда глава. Ако той не можеше да я убеди в невинността на Хен, как тогава можеше да се надява, че ще убеди съдията и съдебните заседатели?
Той имаше работа за вършене и техните препирни отвличаха вниманието му. Всеки път, когато тя го нападнеше, той си го връщаше. След това започваше да се чувства виновен и да мисли, че трябва да се извини, което от своя страна го ядосваше още повече. Крайният резултат беше, че мислеше само за Фърн и забравяше за брат си.
Неохотно започваше да я уважава. Тя се държеше предизвикателно с него, но поемаше нанесените й удари, без да се оплаква. Медисън не разбираше защо въпреки всичко Фърн му харесва. Как изобщо беше възможно той да харесва каквото и да било в тази дивашка страна?
Джеймз излезе от стаята си и си помисли, че всички обитатели на хотела са се събрали в тесния коридор. Някои го поздравяваха с потупване по гърба, други — с любопитство, трети — с гняв. За него беше удоволствие да поздрави всички с широка усмивка.
Може би защото през цялото време си мислеше за Фърн.
Защо не можеше да си избие от главата мисълта за нея? Тя не беше нито красива, нито богата, нито пък блестеше с ум. Тя беше една непозната от някакво смотано градче, разположено някъде в пустошта. Трябваше да й даде заслуженото.
— Добро утро, господин Рандолф — поздрави го мъжът на рецепцията. — Надявам се, че банята ви е харесала.
— Ще трябва да се изкъпя още няколко пъти, преди да се почувствам чист, но ми се струва, че дълготрайните увреждания от престоя ми в затвора ще се отразят предимно на мозъка ми.
— Едва ли е нещо, с което човек като вас да не може да се справи — отвърна мъжът.
„Мазен негодник — помисли си Медисън — до какво ли се домогва?“
— Чух, че Рийд и Пайк са ви накарали да се биете с тях. Вероятно са си помислили, че сте лесна жертва.