— Изглежда, всички тук са си помислили същото. На тях им беше забавно да гледат.
— Чувам, че сте се справили доста добре. Някои бяха много изненадани.
— Има един спорт, в който ме смятат за доста добър — каза Медисън с нотка на гордост. — Боксът.
Въпреки многото хора по улиците, градът изглеждаше спокоен. Добрите граждани на Абилийн вършеха работата си рано сутринта. Дори и разхождащите се каубои изглеждаха трезвени.
Жените пазаруваха и разменяха клюки, докато децата им се стрелкаха от едно място на друго в търсене на забавления. Медисън започваше да осъзнава, че тези жени вероятно трябваше да бъдат също толкова твърди, колкото и Фърн, за да могат да оцелеят и да отгледат семейството си тук на запад. Това бе качество, което той вече оценяваше.
Не че му се искаше да се жени за жена от Запада — тя никога не би се вместила в бостънското общество. Освен това в Бостън имаше една дузина млади жени, които биха били отлични съпруги. Сестрата на Фреди — Саманта — беше от момичетата, на които той се възхищаваше: красива, образована, винаги подходящо облечена и с безупречно поведение. За съжаление, хората с безупречно поведение никога не бяха достатъчно жизнени, за да го заинтересуват.
Странно беше, че изобщо си мислеше за брак. Може би срещата с Джордж и растящото му семейство бяха събудили инстинкта у него. Той реши, че трябва сериозно да обмисли всичко това, когато се завърне обратно в Бостън.
Запита се на колко ли години е Фърн и дали тя изобщо искаше да се омъжи. Медисън си помисли, че дори и в Канзас би трябвало да облече рокля, преди някой мъж да я помоли да стане негова съпруга.
Джеймз се запита как ли би изглеждала Фърн в подходящи дрехи. Той не можеше да си я представи в нещо друго освен панталон, елек и нахлупена над очите широкопола шапка. Човек би решил, че това едва ли е картина, която би го накарала да стои буден през нощта.
И въпреки всичко бе станало точно така.
„Това е просто от раздразнението“, помисли си Джеймз и реши да я види поне веднъж в рокля, преди да напусне Абилийн.
— Добро утро, господин Рандолф.
— Познаваме ли се? — запита Медисън, обръщайки се към мъжа, който го бе заговорил. Човекът стоеше на пътеката пред една от къщите.
— Не, но съм чувал за вас.
— След онази нощ май всички вече ме познават.
— И на тях не им е приятно. Много от хората тук харесват тексасците, докато те си харчат парите в града, но никой не обича печените адвокати от Изтока.
— Вече разбрах това.
— Те няма да ви кажат нищо.
Погледът на Джеймз стана напрегнат.
— Да не искате да кажете, че вие ще го направите?
— Аз не знам нищо със сигурност, но имам някои въпроси, които чакат отговор.
— Аз самият имам твърде много въпроси.
— Познавам човек, който би могъл да отговори на един-два от тях. Ще влезете ли? На някои хора тук няма да им хареса, че говоря с вас.
Медисън напълно осъзнаваше възможната опасност: беше невъоръжен и знаеше, че ако влезеше в къщата на непознат, можеше да завърши в безименен гроб някъде из огромната прерия. От друга страна, съдбата може би му даваше възможност да намери начин да докаже, че не Хен е убил Трой. Заслужаваше си да поеме риска.
Медисън се отправи към къщата.
ГЛАВА 10
Стаята беше бедно мебелирана, но бе извънредно чиста. Приличаше на жилище на честен човек и Медисън реши, че може да се довери на обитателя й.
— Седнете — каза мъжът и посочи към най-удобния стол.
— Ще остана прав, ако не възразявате. През последните два дни лежах и седях твърде много.
Мъжът се притесни, но Джеймз търсеше информация, а не удобства. Освен това искаше и да се види с Фърн.
— Казвам се Том Уайт — каза мъжът и протегна ръка. — Имам малка фирма за товарни превози.
Медисън разтърси ръката му.
— Предполагам, че пътувате доста.
— По малко.
— И вероятно се срещате с доста хора.
— Понякога.
Джеймз потисна нетърпението си, докато Том свиваше цигара. Този човек очевидно нямаше да проговори, преди да реши, че е дошъл моментът.
— Еймос ми каза, че сте имали друго предположение за начина, по който е умрял Трой — каза Том. Очите му не издаваха никакви чувства. — Как достигнахте до такова заключение?
— Тялото е било вкочанено, така че Трой е бил убит поне осем часа по-рано. Освен това няма човек, способен да улучи жертвата си в сърцето в тъмнината на онази колиба.
— Имате ли някаква представа кой може да е убиецът?
— Не. А вие?
Том поклати отрицателно глава.
— Тогава защо ме доведохте тук?
— Един приятел твърди, че е видял Хен в нощта на убийството.