Цялото тяло на Медисън се напрегна.
— Кой е вашият приятел? Как мога да се свържа с него?
— Не съм сигурен, че ще иска да говори с вас. Може преди това да поиска да му платите.
Медисън застина. Този мъж може би щеше да се опита да го изнудва, като заплаши да каже, че е видял Хен край къщата на Конър, ако семейство Рандолф не му платят да си мълчи.
— Какво знае той?
Той казва, че брат ви не е бил близо до колибата, когато Трой е бил убит.
— А къде?
— Не пожела да ми каже.
— Ще разкаже ли всичко това на съдията и съдебните заседатели?
— Не знам.
— Трябва да говоря с този човек.
— Той може да не иска да се срещне с вас. Не е човек, който се доверява на другите.
— Кажете му, че ще се срещна с него където и когато той пожелае.
— Ще направя каквото мога и ще ви уведомя.
Медисън се обърна към вратата.
— Каква е вашата изгода от всичко това? — попита той, като погледна назад.
— Искам да знам кой уби Трой.
— Защо?
— Искам да му стисна ръката. Мразех този кучи син.
— Не трябва да си тръгваш толкова рано — каза Роуз. — Все още едва се движиш.
— Трябва да се върна у дома — отвърна Фърн. — Никой няма да ми свърши работата. Освен това няма кой да се грижи за татко.
— Няма мъж на тази земя, който да не може да се оправи сам, ако е необходимо — заяви Роуз. — Не мога да ти опиша състоянието на къщата, когато за първи път влязох в ранчото „Кръг седем“. Беше място където дори и плъховете измираха, но мъжете Рандолф бяха в цветущо здраве.
— Едва ли ще искат да живеят по този начин сега — отбеляза Фърн, като си мислеше за грижите, които Роуз полагаше за семейството си.
— Почакай само да се срещнеш с Монти. За него щастието преминава през стомаха и докато е сит, може да живее и в кочина, без да се оплаква.
— Не мисля, че ще се виждам повече с който и да било Рандолф — отговори Фърн, като си мислеше за онова, което Медисън й бе казал в затвора. Тя се беше опитала да забрави разговора, но безуспешно.
— Монти ще ти хареса. Той не прилича на Джеймз.
Фърн с изненада откри, че сравнението на Роуз я раздразни. Тя бе обвинявала Медисън за всички лоши неща, които можеше да измисли, но сега осъзна, че й се искаше да го защити. Сигурно си беше изгубила разсъдъка.
— Вземи тази нощница — каза Роуз.
— Не мога.
— Разбира се, че можеш. Аз имам много такива. В моето състояние това е единствената дреха, която мога да облека.
Фърн трябваше да си признае, че й харесваше да облича нощницата. Това я караше да се чувства женствена, макар да знаеше, че не е такава. Беше малка проява на суетност, също като носенето на дълга коса и фина долна риза, но напълно безопасна, докато помнеше, че е само една илюзия.
— Добре, ще я взема, но не знам кога ще мога да я облека. Ако татко я види, сигурно ще си помисли, че съм откачила.
Тя се запита какво ли би си помислил Медисън за това. Глупав въпрос. Ако той искаше да види жена, облечена за лягане, щеше да си потърси някоя по-хубава и по-женствена, на която много повече щеше да й отива розовото.
Фърн се зачуди дали той имаше любовница. Едва ли. Беше твърде принципен, за да прелъсти една дама. Ако се нуждаеше от задоволяване на физическите си нужди, сигурно се обръщаше към някоя лека жена, както правеха тексаските каубои, когато пристигаха в Абилийн след два или три месеца път. Запита се какви ли са леките жени в Бостън. Вероятно приличаха на дами повече от която и да било жена в Абилийн.
— Трябва да имаш повече от една нощница — каза Роуз. — А също и хубави рокли. Всяка жена има към себе си задължението да изглежда възможно най-красива. Това променя начина, по който мъжете се отнасят с нас.
Но не би променило начина, по който се отнасяха с нея. Никой в Абилийн не си спомняше да я е виждал някога в рокля и никога нямаше да я видят.
— Тук не искат жените да са красиви — каза Фърн. — Мъжете са много по-доволни, ако сме силни и корави работнички.
— В Тексас също харесват работещите жени — отвърна Роуз, — но няма причина да не бъдем едновременно и силни, и красиви. Освен това аз очаквам от Джордж да изглежда привлекателен. Това, че е постоянно сред коне и крави, не му дава правото да мирише като тях.
Фърн се разсмя.
— Ще кажа това на татко следващия път, когато се върне вмирисан на обор.
— С мъжете не можеш да говориш разумно — предупреди я Роуз. — Те няма да те разберат.
— Не ме разсмивай, че още ме боли.
— Което доказва само, че все още не трябва да си тръгваш. Как мислиш да се прибереш? Не можеш да яздиш в това състояние.
— През живота си съм яздила повече, отколкото съм ходила — отвърна Фърн, докато се чудеше къде да прибере розовата нощница. Нямаше друго подходящо място освен дисагите й, но тя не искаше дрехата да мирише като коня й. Не че имаше намерение да казва на някого, че има нощница, но щеше да бъде хубаво да знае, че дрехата е скътана на дъното на шкафа й.