— Може и така да е, но не си в състояние да яздиш сега.
— Аз съм по-силна, отколкото си мислиш.
— Може би, но виждам как се мръщиш при всяко движение.
— Вероятно ще продължа да се мръщя още една седмица, но от това не се умира.
— Винаги ли си такъв инат? — попита Роуз раздразнено.
— Обикновено съм по-лоша — отговори Фърн и се опита да се усмихне. — Сега съм много учтива.
— По дяволите учтивостта ти! Аз съм загрижена за здравето ти.
— Ще се оправя. Падала съм и по-зле и никой не се е грижил за мен. Майка ми почина, докато се опитваше да даде живот на сина, който баща ми винаги е искал.
— Моята умря, когато бях на дванадесет, но мисля, че баща ми беше доволен от дъщеря си.
— И моят също, докато си върша работата.
— Искаш да кажеш, докато се дължиш като син.
— Вината не е негова — отвърна Фърн, като избягваше да гледа Роуз в очите. — Аз сама направих избора си.
— Защо? — попита удивена Роуз. — Ти си толкова красива, че половината от мъжете в Абилийн са щели да утъпкват пътя до фермата ви.
— Недей! — каза Фърн в отчаян опит да блокира достъпа на думите й до слуха си. Трябваха й години, за да приеме факта, че не е красива, и сега не искаше никой да я убеждава в противното, това би дало възможност на някой като Медисън отново да я нарани.
— Може и да си имала труден период — каза Роуз, — но не познавам жена с по-хубава фигура от теб. Завиждам ти за нея, откакто те видях за първи път. Дори и на госпожа Абът правиш впечатление.
Фърн усещаше, че Роуз нямаше да се предаде, докато не й кажеше защо предпочита да се облича като мъж и изпита облекчение, когато видя Медисън да влиза, въпреки че се зачуди защо сърцето й ускори ритъма си.
— Вярно ли е това, което ми каза госпожа Абът? Наистина ли си тръгвате? — попита той. — Все още не сте достатъчно добре.
Госпожа Абът го беше последвала в стаята.
— Госпожа Рандолф се опитва да й каже същото през последния час, но тя не иска да слуша.
— Може пък ти да успееш да я убедиш — обърна се Роуз към него. — Тя все още изпитва силни болки.
Симптомите, които изпитваше Фърн сега — замаяност, учестено дишане и някакво тревожно усещане в стомаха си — нямаха нищо общо с болката.
— Ако се съди по последния ни разговор — каза Фърн, — той по-скоро би ме изгонил от къщата с насочена срещу мен пушка, отколкото да се опита да ме задържи тук.
Тя се опита да се овладее, но не можеше да се преструва, че в стаята има друг мъж, защото, само като го погледнеше, й се струваше, че ще припадне. Той се беше изкъпал и обръснал, а косата му още блестеше от влагата. Приличаше на току-що изсечена лъскава монета. Фърн не можеше да си обясни защо все още не се беше оженил. Ако тя живееше в Бостън и беше наследница на голямо богатство, би платила на някого да го отвлече за нея.
— Това няма нищо общо с необмислените ми забележки каза Медисън. — Вие изглеждате твърде отпаднала. Не трябваше дори да ставате от леглото, за да идвате в затвора.
Фърн се зачуди защо мъжете винаги си мислеха, че могат да разделят живота си на части, да ги поставят в отделни кутии и да работят с всяка кутия, без да поглеждат в останалите. Дори и кравите не правеха така. Когато кравите се разтревожеха, те просто спираха да дават мляко. Нямаха ли и хората правото да представляват едно цяло?
— Това го разбрах за по-малко от минута след влизането си в затвора — отвърна тя.
Медисън изглеждаше смирен. Всъщност, ако тя не знаеше, че това е невъзможно, би се заклела, че той изглеждаше разкаян.
— Това е отчасти причината да бъда тук сега — каза той. — Искам да се извиня. Не трябваше да казвам всичко това. Онова, което ви наговорих в затвора, не го мислех.
Фърн беше удивена. Тя усещаше, че извинението му струваше много усилия, но още повече се изненада от ефекта, който то оказа върху нея. Не само че гневът й се изпари, но и почувства слабост и й се доплака. Отвратително беше, че няколко любезни думи, някаква жалка проява на почтеност у този мъж я караха да забрави какво мислеха всички в града за него заради безупречния му външен вид. В град, в който рошавите бради, опърпаните дрехи и вонята на пот и кравешки изпражнения се приемаха за нещо обикновено, Медисън я караше да загуби и ума, и дума. Тя все още не можеше да свикне с аромата на парфюм, но намираше лекия мирис на крема за бръснене за привличащ.
Фърн успя да се изтръгне от тези мисли и каза: