— Трябва да си вървя. Работата ми не чака.
— Ако имате намерение да вземете ножа и да подгоните онези бедни млади бичета…
На устните й заигра колеблива усмивка.
— Иска ми се Пайк и Рийд да си бяха изкарали яда на тези бичета вместо на вас.
— Може би баща ти вече се е погрижил за това — вметна Роуз.
— Не и той. Единственият човек, който някога ми е помагал, беше Трой, докато татко не го уволни. Те не се разбираха и всички в града знаят това.
— Тогава за вас е по-добре, че вече го няма — каза Медисън. — Но що се отнася до завръщането ви сега…
— Трябва да го направя. Твърде дълго злоупотребявах с гостоприемството на Роуз.
— Няма такова нещо — отвърна Роуз. — Ние вече сме наели къщата.
Но Фърн знаеше, че Роуз щеше да предложи на госпожа Абът компенсация. Тя знаеше и че дори ако не й предложеха такава, госпожа Абът щеше сама да си я поиска.
Фърн се наведе, за да вдигне дисагите си. Необходимо й беше огромно усилие да преодолее пронизващата болка в гърдите си. Инстинктивно погледна към Медисън: беше познал по изражението на лицето й. Той разбираше истинското й състояние.
Фърн остави дисагите в ъгъла.
— Няма да яздите — заяви Медисън. Това беше категорична заповед, а заповедите винаги я вбесяваха.
— И как предлагате да ме спрете?
— Аз лично ще ви смъкна от седлото, ако се наложи.
Фърн не знаеше защо се ядоса толкова. Може би заради начина, по който той го каза, като че ли тя беше някаква си обикновена женичка и той можеше да прави с нея каквото си иска само защото беше мъж.
— Никой досега не е успявал да направи подобно нещо.
— Не мисля, че има твърде много мъже, които са достатъчно смели, за да се опитат. Вие имате способността да ги откажете, ако искате.
— И защо с вас не става така?
— Защото аз съм по-добър в това отношение. — Чудно. Той й се усмихна. — А сега, ако настоявате да се завърнете у дома си, ще ви закарам с двуколка.
— Вие нямате двуколка.
— Мога да наема.
— Не искам да си харчите парите заради мен.
— Аз ще наема двуколката — намеси се Роуз. — Но ти трябва да приемеш Медисън да те закара.
— Не мисля, че бих приела.
Изражението на Медисън не се промени, но Фърн усети, че нещо стана между тях. Сякаш някаква врата се затвори.
— Ако ви е неприятно да бъдете край мен, ще помоля Том Еверет да ви закара.
— Не е това — отвърна Фърн, разстроена от факта, че той си мислеше, че не може да понася присъствието му. Никога преди думите й не бяха имали силата да нараняват хората и тя не разбираше защо сега ставаше точно така.
— Тогава какъв е проблемът?
— Не обичам да се суетят около мен.
— Тогава спрете да спорите и ние ще прекратим суетнята.
Фърн усещаше, че Роуз взема страната на Медисън. Нямаше начин да си тръгне, без да я обиди жестоко.
— Добре, наемете двуколката, но ако не се върнете до десет минути, ще си тръгна сама.
— Не, няма — отвърна той. — Вземам коня ви с мен.
— Медисън Рандолф, да не си посмял да ми вземеш коня! — извика Фърн, но това си беше чиста загуба на време. Той вече си беше тръгнал, а госпожа Абът се мъкнеше по петите му.
— Той е най-вбесяващият мъж, когото съм срещала — каза Фърн на Роуз. — Не знам как някой може да го изтърпи в продължение на пет минути, без да му се прииска да закрещи.
— И аз смятах същото за Монти — отвърна Роуз, — но си промених мнението. Мисля, че и при Медисън е същото.
— Единственият начин да си променя мнението за този мъж е ти да ме завържеш и да го качиш върху мен. Няма да се изненадам, ако по време на отсъствието му преместят Бостън. Ако той винаги се държи така, едва ли някой там би искал да го види отново.
— Наистина ли ще оставиш този мъж да те заведе у вас? — попита госпожа Абът, която се върна в стаята веднага щом се бе уверила, че Медисън е напуснал къщата й.
— Май че нямам голям избор. Ще ми бъде необходима цяла армия, ако искам да го спра.
Тя погледна към дисагите си и реши да ги остави на пода. Щом Медисън настояваше да я закара у дома й, можеше да пренесе и тях.
Той щеше да го направи. Медисън представляваше странна комбинация от груб кавгаджия и загрижен мъж.
За своя голяма изненада Фърн откри, че се радва, че точно той ще я закара у дома й. Тя беше глупачка, но не й пукаше. Присъствието на Медисън я караше да се държи така, като че ли не беше самата себе си. Обикновените й грижи изгубваха значението си. Високомерното му поведение я вбесяваше, но за първи път в живота й някой проявяваше интерес към нея.
Фърн беше сигурна, че ще съжалява, че му е позволила да я придружи, но беше също и толкова сигурна, че щеше да съжалява, ако не му беше позволила. Това й приличаше на напиване. Тя знаеше, че на сутринта щеше да се събуди с ужасно главоболие, но искаше да се наслади на всеки миг от алкохолното опиянение.