— През живота си не съм прислужвал на жена — извика Спраул, — дори и на съпругата си.
— Вероятно е било много мъдро от страна на госпожа Спраул да се помине възможно най-бързо. Смъртта е била за предпочитане пред живота й като ваша съпруга. А сега моля да ме извините. Имам работа. Довиждане, господин Спраул.
— Довиждане — повтори госпожа Абът и затръшва вратата под носа на Бейкър.
— Никога не съм мислила, че Бейкър Спраул може да бъде толкова безчувствен — заяви госпожа Абът. — Той е направо жесток.
— Вероятно никой не му е казвал кога трябва да спре. Една добра жена със силна воля би направила от него наистина почтен човек.
— Аз не бих искала да опитам.
— Предполагам, че вече е твърде късно.
Фърн усети напрежението да напуска постепенно тялото й и се строполи върху леглото. Досега не бе осъзнавала колко се е страхувала от появата на баща си. Тя щеше да се подчини и да тръгне с него. Бе се подготвила да стане и да напусне спалнята незабавно, но Роуз го бе върнала с обица на ухото. Фърн не мислеше, че Бейкър би дошъл отново. За него парите имаха по-голямо значение, отколкото дъщеря му.
От това я заболя. Беше се залъгвала, че е свикнала със студенината му, и никога не бе търсила от него някакви чувства. Сега Роуз и Медисън й бяха показали, че не беше необходимо някой да й бъде роднина, за да го е грижа за нея.
Още по-удивително беше, че те я бяха защитили, след като тя бе направила всичко възможно да ги отчужди от себе си. Фърн не разбираше как е възможно подобно нещо.
За капак на всичко, на нея не й се искаше да се върне във фермата. Тя искаше да остане с тези непознати и това нямаше нищо общо с нараняването й. За първи път в живота й някой се интересуваше от нея достатъчно, за да го е грижа какво ставаше с нея и как се чувстваше тя.
Медисън я привличаше, защото виждаше в нея нещо, което никой друг не бе забелязал. Това нещо го бе накарало да пожелае да я целуне и да я покани на партито на госпожа Маккой. То бе и причината той да желае да я накара да повярва в собствената си красота. То го караше да се интересува от нараняването й и от това, как другите се отнасят с нея.
Нямаше да забрави това. Никога.
Фърн се съблече и се мушна под завивките.
— Много си мълчалива — обърна се Роуз към Фърн. — Още ли те боли?
— Не. Днес се чувствам много по-добре. Вероятно трябва да си вървя.
— Не можеш да си заминеш, преди да се върне Медисън. Той ми даде изключително точни нареждания по този въпрос.
Фърн се усмихна, но почти незабавно си възвърна сериозното изражение.
— Защо ме прие в дома си? Аз създавах само проблеми на семейството ти.
Роуз се усмихна успокояващо.
— Защото беше наранена и някой трябваше да се погрижи за теб. Ако си спомняш, ти отказа да бъдеш заведена на лекар.
— И все пак, защо ме прие?
— Защото имаше нужда от човек, който да се грижи за теб. Освен това ние те харесваме. Що се отнася до кравите ви, те ще се оправят и без теб известно време. Понякога си мисля, че кравите са единствените създания, за които Бог е отредил вечен живот.
— Не ги ли харесваш?
— За бога, не. Как може човек да харесва една крава, особено пък, ако е порода лонгхорн? Джордж също не ги обича кой знае колко, но от тях си изкарваме прехраната.
Фърн не можеше да повярва на ушите си. Никога не бе чувала тексасец да заяви, че не харесва кравите. От начина, по който тексасците защищаваха животните си, човек можеше да си помисли, че ги обичат почти като собствени деца.
Веднага след това откритие дойде и друго; Фърн мразеше кравите. Беше ги мразила в продължение на години, без дори да подозира за това. Тя бе разчитала на тях, защото те й даваха независимост. Беше се сравнявала с тях, защото това беше необходимо, но дълбоко в себе си тя се отвращаваше от огромните, вонящи, упорити, шумни и глупави животни. Щеше да бъде безгранично щастлива, ако никога в живота й не й се наложеше да види отново крава.
Това откритие обърна всичките й представи с главата надолу. Мястото й в обществото и причината, която я караше да става всяка сутрин, бяха свързани с това стадо. Сега всичко това го нямаше. Нито едно от старите уравнения не й вършеше работа вече. Целият й живот се разпадаше.
И всичко това само заради Медисън Рандолф.
Ако той си бе стоял в Бостън, всичко това не би се случило. Ако тя не го беше завела до къщата на Конър, това не би се случило. Ако той я бе закарал у дома й и я бе оставил там, това не би се случило.
Сега вече беше твърде късно.
Но защо беше твърде късно? Досега бе успявала да забрави всеки мъж, когото бе срещала.
Но още от мига, в който Медисън бе слязъл от влака, тя мислеше само за него. Начинът, по който той се държеше с нея, вниманието му и интересът му към нея караха образът му да танцува пред очите й и Фърн запомняше всяка негова дума, действие или изражение. Тя го попиваше като жива вода.