Не можеше да види нищо. Медисън не се беше излъгал. Убиецът не би могъл да види Трой, ако се е спотайвал в мастиленочерните ъгли на колибата. Можел е да го убие само по случайност. Но Трой бе улучен само веднъж, при това точно в сърцето. По стените не бяха открити заблудени куршуми: Очевидно не ставаше въпрос за случаен изстрел.
Тя отново се върна в задната част на стаята и се обърна с лице към вратата. Всеки, който би влязъл в къщата, щеше да се открои на фона на нахлуващата при отварянето на вратата светлина. За Трой би било много лесно да убие нападателя си само с един изстрел.
Фърн се облегна на стената. Изненадана беше, че почувства такова огромно облекчение. Хен не би могъл да убие Трой по начина, по който всички мислеха, че го е направил.
Медисън наистина искаше да открие истината.
Това бе от жизнена важност за нея. През последните няколко дни Фърн бе променила чувствата си към Медисън. Ако първоначалната й оценка за него се бе оказала вярна, душата й щеше да бъде опустошена. Фърн усети как тялото й потръпва и се отпуска. Можеше да обича Джеймз без угризения на съвестта.
Но вече нямаше значение. Тя и без това го обичаше.
Бурята се развилия точно над главата на Медисън. Той се уви по-плътно в дъждобрана, благодарен че Том Еверет бе настоял да го вземе. Искаше му се да бе приел и предложената му широкопола шапка, но сега вече бе твърде късно. Щеше да се изсуши, когато пристигнеше във фермата на Спраул.
Когато Джеймз стигна до къщата на Бейкър, той не се изненада, че бащата на Фърн бе сам. Нещо му бе подсказало, че е на грешен път. Бейкър нямаше ни най-малка представа, къде може да е дъщеря му.
— Трябва да е отишла да се погрижи за бичетата си — измърмори той тихо, без да вади пурата си от устата или да предложи стол на Медисън. — Но не мисля, че е така, след като всички вие се опитвате да я разглезите.
— Къде е стадото? — попита Медисън.
— На около три мили на юг от тук — отвърна Спраул. — Там има един хубав участък прерия. Няколко мили плодородна земя с много вода и трева. Намира се малко след къщата на Конър. Фърн си държи стадото там от години и не дава на никой да се доближи до него. Мнозина са се опитвали, но безуспешно.
— Как да го намеря?
— Не можеш. Не и в нощ като тази.
— Тогава ти ще трябва да отидеш да я потърсиш.
— Да не си откачил? Бурята е твърде силна. Ако тя иска вятърът да я издуха оттук до Мисури, това си е нейна работа.
— Мързеливо копеле! — избухна Медисън. — Ако се интересуваше от дъщеря си толкова, колкото се интересуваш от кокошките си, тя нямаше да бъде там сега.
— Как позна?
— Никога няма да можеш да разбереш, дори и ако имах времето да ти го обясня.
Джеймз се отправи назад в нощта с неприятното чувство, че отново не бе успял да открие къде се намираше Фърн. Той не знаеше накъде е тръгнала. Единственото упътване, което му бе дал Бейкър, бе къщата на Конър. Оттам трябваше да се оправя сам.
Вятърът завърташе дъждовните капки и ги мяташе в лицето на Фърн подобно на хиляди малки стрелички. Тя щеше да се измокри до кости, преди да стигне до града. Конят й вероятно очакваше да се прибере в конюшнята със същото нетърпение, с което тя очакваше да се пъхне в сухото, топло легло в дома на госпожа Абът.
Фърн се изкуши да се обърне и да изчака в колибата, докато бурята отмине. За момент си помисли да се отбие във фермата, но се съмняваше дали баща й би я оставил да се върна при госпожа Абът. Беше абсолютно сигурно, че Медисън не би допуснал подобно нещо, без да се спречка с Бейкър, а тя искаше да избегне това.
Освен това на нея все още й липсваше желание да се види с баща си. Ездата тази вечер я беше убедила, че още не е готова да се върне на седлото. Тя едва ли щеше да признае това на Медисън, но можеше да го признае пред себе си.
Фърн трябваше да помисли и за бъдещето си. Джеймз я бе накарал да се изправи срещу някои истини за отношенията с баща й. Да се върне при Бейкър сега, означаваше да играе старата си роля до края на живота си. Фърн знаеше, че баща й няма да се промени. Сега й се удаваше възможност да се отнасят с нея по друг начин и тя трябваше да бъде сигурна какво точно иска. Щом вземеше решението си, баща й никога нямаше да й позволи да го промени. Бейкър не би искал дъщеря му да го напусне, но ако тя го направеше, той никога не би я приел отново в дома си.
От тази мисъл я заболя, но Фърн винаги бе знаела, че баща й не храни някакви топли чувства към нея. Ако изобщо чувстваше нещо, то бе неодобрението, че тя беше жива, а брат й — не. През целия си живот Фърн се бе опитвала да запълни празнината, оставена при смъртта на това дете, въпреки че още от самото начало бе знаела, че това е невъзможно.