Но какво щеше да прави, ако напуснеше фермата?
Тя внезапно осъзна какво точно искаше и в същия момент разбра, че е невъзможно да го получи. Медисън никога нямаше да я помоли да се омъжи за него. Трябва да беше полудяла, ако си мислеше, че би го направил. Още по-глупава щеше да бъде, ако той й предложеше и тя му каже — да.
Едва ли имаше други двама души в цялата страна, които да бяха толкова неподходящи един за друг. Нямаше значение, че според нея той беше най-красивият мъж на света или че образът му не я напускаше дори и в сънищата й. Нямаше значение, че целувките му бяха посели в сърцето й семената на надежда, която дори и най-желязната и безпристрастна логика не можеха да изкоренят. Нямаше значение, че тя постоянно си повтаряше, че не иска да бъде жена и съпруга.
Искаше да прекара остатъка от живота си с Медисън, но нямаше и най-малка представа, как да направи това. Възможността да успее я плашеше също толкова, колкото и възможността да се провали. Сега не знаеше как ще се справи и не можеше да мисли за това в тази ужасна буря. Трябваше да се върне в града, преди пороят да я завлече в някой поток.
Предчувствието, че някой я бе проследил, я притесняваше повече от дъжда. Колкото по-трудно ставаше да вижда пътя, толкова повече нарастваше и тревогата й. Блясъкът на светкавица й показа, че наоколо е пусто, но Фърн не можеше да се отърси от усещането, че не беше сама.
Тя плъзна ръката си под дъждобрана и пръстите й напипаха приклада на пушката. Това я накара да се почувства по-добре.
Фърн се взря в нощта и напрегна зрението и слуха си, но ревът на вятъра би заглушил дори и шума от подплашено стадо. Тялото й се напрегна, мускулите й се свиха. Пръстите й нервно стиснаха приклада на пушката.
Фърн се опита да мисли с какво би могла да помогне на Медисън да открие убиеца на Трой. Опита се да реши и какво ще прави след завръщането си във фермата. Опита се дори да си помисли дали да не отиде на партито с Медисън, но не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, че наоколо имаше друг човек.
Това чувство бе толкова силно, че Фърн измъкна пушката си наполовина от калъфа й.
Минутите минаваха и нищо не се случваше. Светкавиците вече не разцепваха мрака толкова често, но вятърът бушуваше край нея с такава сила, че тя не чуваше нищо друго, освен заглушаващия му вой.
Една светкавица удари толкова близо, че Фърн усети изгарящата й топлина. Оглушителна гръмотевица я накара да извика уплашено. На около тридесет метра пред нея се появи силуетът на ездач.
ГЛАВА 16
Фърн спря инстинктивно коня си и вдигна пушката. Проблясването на втората светкавица отново превърна фигурата в силует и тя стреля, след което обърна коня и се спусна в галоп обратно през прерията, но веднага осъзна, че ни кой нормален човек не препускаше в подобна буря. Не се виждаше нищо. Конят й сигурно щеше да падне. Даже и ти да не се претрепеше, навярно животното щеше да се убие. Но веднага щом конят забави ход и премина в тръс, мислите на Фърн се върнаха към мъжа зад гърба й.
Това може да е бил баща й или всеки от десетината мъже, имащи пълното право да се движат по тази пътека. Който е да е бил той, тя го беше застреляла. Сигурно беше така винаги улучваше, но не можеше да го изостави с лека ръка.
Тя се обърна и се отправи наляво по пътеката към низината. Последиците от бурята скоро щяха да я превърнат и опасен маршрут, но тя трябваше да успее да стигне незабелязано до ездача.
Вятърът духаше толкова силно, че Фърн не можа да чуе дали мъжът беше стрелял с пушката си, за да потърси помощ. Една светкавица освети околността.
Нищо.
Бързо течащото поточе се превръщаше за минути в порой. Още сега заливаше отвсякъде краката на коня й и скоро щеше да стане опасно, а дърветата, клоните и другите отломки щяха да го направят смъртоносно.
Поредната светкавица разкри кон, почти на стотина ярда от нея, с отпуснат на седлото ездач. Мъжът, когото беше застреляла!
Почувствала се ужасно виновна, Фърн насочи коня нагоре по хълма, докато стигна до пътеката. Страхът й се усилваше колкото повече тя приближаваше мъжа: можеше да бъде всеки и тя не беше в безопасност само защото беше ранен.
После се отърси от опасенията си. Беше го застреляла без предизвикателство от негова страна. Може би умираше и трябваше да му помогне. Макар и да съществуваше опасност, тя трябваше да рискува. Никога преди не се беше оставяла да я ръководи страхът, не знаеше какво беше станало с нея тази вечер.