Приближи се предпазливо. Не можеше да различи чертите на ездача поради тъмнината и нервността на коня си.
— Ранен ли сте? — извика тя, като се приближи.
— Разбира се, че съм ранен, по дяволите — отговори мъжът. — Куршумът проби ръката ми.
Медисън! Беше бесен.
Сърцето на Фърн заби лудо. Пълното съзнание за това, което можеше да е направила, я изтощи толкова, че се уплаши да не припадне. Вкопчи се в стремената на седлото, за да се задържи, но й бяха нужни няколко минути, преди замъглената сцена да престане да плува пред очите й.
Можеше да убие мъжа, когото обичаше. И сигурно щеше да го направи, ако не беше стреляла толкова прибързано. И всичко това от сляп и глупав страх.
— Ти наистина изпълни обещанието си да изпиеш кръвта ми.
— Силно ли кървиш? — попита тя.
— Не знам. Колко ти трябва? Чаша? Пинта?
— Ще те заведа до дома. — Трябваше да крещят, за да се чуят, макар че лицата им бяха само на няколко инча едно от друго.
— Сигурен съм, че баща ти ще бъде във възторг, ако успее да ме дари с подобна рана от куршум, но в сърцето.
За баща си щеше да се тревожи по-късно. Медисън беше ранен и сега само това имаше значение.
— Аз ще водя коня ти.
— Не, няма! — изкрещя Медисън в отговор. — Ако не мога веднага да се справя сам, ще остана тук докато успея.
Гневът и сарказмът му я накараха да се почувства по-добре. Сигурно беше наранила самолюбието му повече от ръката.
От бученето на вятъра я заболяха ушите. И двата коня ставаха трудни за управляване. Почти се беше пресегнала, за да хване юздата на Бустър, когато той се опитваше да се отклони от пътеката, но единствено мисълта, че Медисън никога нямаше да й прости, я накара да я дръпне бързо.
— Тук вятърът винаги ли беснее така? — попита той. — Бучи, сякаш влак се приближава зад нас.
До този момент Фърн не беше обръщала голямо внимание на вятъра, но сега и тя чу злокобния вой. При обикновените бури не беше така, но тя беше чувала този шум преди.
— Това е торнадо! — възкликна Фърн.
— Какво? — извика Медисън.
— Торнадо — изкрещя Фърн срещу вятъра. — Трябва да намерим място да се скрием.
Бяха прекалено далеч, за да се доберат до ранчото на Конър, преди да се разрази ураганът.
Нищо не се виждаше. Конете бяха станали почти неуправляеми. Сграбчи юздата на Бустър и я задърпа с всичка сила, за да го принуди да я последва надолу в низината към поточето.
— Трябва да намерим подслон! — извика тя. Вятърът откъсваше думите от устата й и ги отнасяше далеч от слуха на Медисън в черната бездна на нощта.
Беше загубила способността да вижда, но не и тази да познае от нервността на конете, че ушите й не бяха сгрешили. Торнадото се приближаваше. Надяваше се само, че не са се изпречили на пътя му. Ако беше така, нищо не можеше да ги спаси.
Дъждът я удряше безмилостно в гърба. Взря се в тъмнината, като се опита да намери едно малко дере, в което си спомни, че беше играла като дете. То минаваше между две дървета, близо до поточето, но не знаеше дали щеше да успее да ги открие в мрака.
Едва доловимите тъмни върхове на дърветата се мержелееха на фона на черното небе. Като заби пети в слабините на коня си, Фърн поведе изплашените животни напред. Когато стигнаха до дърветата, тя слезе и затегли конете на завет под първото дърво.
— Можеш ли да слезеш сам? — изкрещя към Медисън, но той вече се беше плъзнал от седлото.
Трябваше да се бори с вятъра и конете, за да ги завърже на безопасно място за дървото.
— Следвай ме! — извика тя, като хвана ръката на Медисън и го поведе към дерето, което пресичаше земята като голяма черна сянка.
Тътенът ги връхлетя и тя чу как главният клон на огромното дърво се пропуква над главите им. Преди да успее да реагира, Медисън я прегърна със здравата си ръка, вдигна я във въздуха и се затича по стръмния склон на дерето, но след няколко крачки се спъна. При падането Медисън се намери отгоре й.
Фърн моментално забрави за торнадото, за пречупения клон, за поройния дъжд и цвилещите коне. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за онази нощ преди осем години, когато мъжът лежеше отгоре й, раздираше дрехите й и дращеше тялото й.
Започна да се бори с Медисън с всички сили. Беше значително по-едър от нея, тялото му почти я смазваше, но тя се мъчеше да събере коленете си и да го отблъсне от себе си, като пищеше и го удряше с всички сили. Въпреки паниката си долови ужасяващия шум от падането на клона и усети как върхът му ги затисна и прикова на място.
— Какво ти става! — изкрещя Медисън. — Опитваш се да ми откъснеш ръката ли?
— Махни се от мене! — изпищя тя.
— Не мога! — извика той в отговор. Устните му бяха до ухото й. — Ръката ми е захваната под гърба ти.