Не можеше да се надигне от нея, докато не освободеше ръката си, а това не можеше да стане, докато не отместеше клона. А той не можеше да бъде отместен, докато Медисън не станеше от Фърн. Бяха като в капан.
Борейки се със задушаващия я ужас, Фърн си повтаряше, че е с Медисън, че той нямаше да я изнасили, но нищо не беше в състояние да премахне паниката, стиснала я като в железни клещи.
Чу се ужасеното изцвилване на конете. В следващия миг се замъгли от извиващия се, въртящ и пищящ ураган, който спираше дъха.
Всичко трая много кратко. Бурята спря някак изведнъж, дори и дъждът изглеждаше, че стихва.
— Добре ли си? — извика Медисън.
Един клон беше притиснал лицето му върху лявото й рамо и тя едва разбираше думите му.
— Можеш ли да се отдръпнеш от мен? — извика тя на свой ред. Усещаше, че е опасно близо до ръба на паниката, и всяко нещо можеше да я накара да се плъзне по него. Стисна ръце отстрани, като се мъчеше да се въздържи да не крещи и да пропъди спомена за другия мъж.
— Ще се наложи да се повдигнеш, за да успея да си освободя ръката — каза Медисън.
Напрягайки цялата си енергия, Фърн успя да повдигне достатъчно тялото си, за да може Медисън да извади здравата си ръка, затисната под нея. Той се завъртя на една страна и някакво подобие на благоразумие се възроди у нея. Като пое дълбоко няколко глътки въздух, тя се опита да успокои бясно туптящото си сърце.
Медисън се напрегна да повдигне клона, но не успя.
— Не мога да го повдигна само с една ръка — каза той.
Опитаха заедно и клонът най-сетне помръдна. Изнемощяла и задъхана от усилието, но изпълнена с отчаяното желание да се измъкне от дерето и да се освободи от тази близост с Медисън, Фърн се изправи на крака. Приливът на въздух, когато стана, й помогна да възстанови чувството си за реалност.
Беше като зашеметена, когато погледна нагоре и откри, че един изкривен дънер беше всичко, което беше останало от дървото. Всичко друго беше изпочупено и запратено надалеч. Фърн се обърна, за да погледне назад и не повярва на очите си: второто дърво стоеше както винаги, с непокътнати клони, а конете им бяха все още завързани за дънера му.
— Боже милостиви! — възкликна Медисън, като гледаше изумено обезобразения дънер. — Бях чувал за урагани, но не вярвах и на половината. Често ли ви сполетява това? — Той излезе от дерето и тръгна, за да огледа изкривения ствол на дървото.
— Не — отвърна Фърн. Той стоеше на високото — едър, силен и вдъхващ чувство за сигурност даже и с ранената си ръка. Как беше възможно да си помисли, че щеше да я нарани? Та той се беше хвърлил в лапите на бурята, за да я открие.
Но когато се сети за тежестта на тялото му върху себе си, паниката я връхлетя пак. Може би никога нямаше да се отърве от нея.
— Трябва да вървим, за да се погрижа за ръката ти — извика тя на Медисън и се запъти към коня си.
Дъждът беше спрял и небето започна да се прояснява. Фърн и Медисън яздеха почти без да говорят. Не можеше да надвие умората — събитията от вечерта я бяха омаломощили и изцедили силите й.
Фърн беше обзета от лошо предчувствие: трябваше вече да наближават къщата, а прерията се простираше безмълвна и пуста. Едва когато се приближиха още, тя разбра, че стълбовете, които виждаше, не бяха тези на оградата — те бяха всичко, което беше останало от плевника. Със сподавен вик Фърн заби петите си в хълбоците на коня и препусна.
Медисън галопираше след нея.
— Къщата я нямаше — бе изтръгната с дюшемето, и мястото изглеждаше така, сякаш там никога не бе имало постройка. Свинарникът, пилчарникът — всичко бе изчезнало. Само едно пиленце се мотаеше зашеметено наоколо. Ураганът беше проправил чиста пътека през редките дървета и храсти, навсякъде бяха разпръснати парчета от изтръгнати растения.
Медисън можеше само да предполага колко самотна трябваше да се чувства, когато виждаше, че всичко, за което беше работила с баща си, всичко, което свързваше с дома си, просто беше изчезнало сякаш никога не бе съществувало. Но той можеше да разбере чувството, което се изпитва, когато си захвърлен в жесток, непознат и ужасяващ свят.
Беше в състояние да го разбере, защото му се беше случвало.
Прегърна я, но тялото й остана сковано, неподвижно. Не знаеше какво да й каже. Думите сега не биха имали никакъв смисъл. Той се зачуди къде ли се беше подслонил баща й: мястото наоколо бе равно, без вдлъбнатина или гънки. Нямаше къде да се скрие.
— Трябва да намеря татко.
— Сигурен съм, че е тръгнал много преди ураганът да стигне до тук — каза Медисън. — Навярно е с животните.
Но той и сам не си вярваше. Спомни си колко трудно беше да удържат конете си, не виждаше как Спраул би успял да закара добитъка си на безопасно място. Щеше да има достатъчно проблеми да се погрижи за самия себе си.