— Той накара мама да зареже семейството си, за да дойде тук и я заставил да роди още едно бебе, за да има син, на когото да остави това място. Всичко трябваше да бъде пожертвано заради него, дори и аз.
Медисън не можеше да измисли нищо, което би облекчило страданието й, болката от загубата на баща й, чувството да си загубен, бездомен и самотен. Той беше преживял същите неща, защо тогава не знаеше какво да каже?
Защото неговите собствени рани не бяха заздравели.
Джордж имаше право: Медисън не беше готов да създава — да строи, да сее и жъне.
Той хвана Фърн за раменете и се опита да я повдигне, но тя не искаше да се изправи, а просто остана надвесена над тялото на баща си. Би се почувствала по-добре, ако беше избухнала в истеричен плач, но очите й останаха сухи.
Като я хвана за китката със здравата си ръка, Медисън я изправи на крака. Без да обръща внимание на болката от собствената си рана, я притегли към себе си. Тя се приближи до него с гръб, без да отделя очи от тялото на баща си, като му позволи да я прегърне, приемайки топлотата и утехата.
После дойдоха сълзите. Тя плачеше тихо, а тялото й се тресеше в обятията му, сълзите й се стичаха по страните й и капеха върху ръцете му.
— Той наистина ме обичаше — изхлипа тя. — Но толкова силно желаеше да има син, че понякога ме забравяше.
Медисън не каза на Фърн какво си мислеше за Бейкър Спраул, но ако го беше пипнал, бащата щеше да намери повторно смъртта си тази нощ.
— Трябва да го закараме в града — каза той и тръгна към коня й.
Доведе го и преметна върху седлото тялото на Спраул. Без да отделя поглед от него, Фърн сграбчи юздата. Медисън потрепера от отвращение: всичко под кожата на Спраул се тресеше като бобени зърна в торба. Закрепването на тялото се оказа повече от това, което можеше да изтърпи.
Радваше се, че Фърн не беше сама когато откри баща си, но се съмняваше, че някога щеше да превъзмогне преживения шок.
— Можем да го закараме в конюшнята за коне под наем, докато успеем да уредим нещата — каза той.
Фърн го гледаше втренчено, с невиждащи очи: беше останала съвсем без сили. Медисън я заведе до Бустър и я повдигна на седлото. Тя не каза дума, когато се качи зад нея. Поеха към Абилийн, като водеха коня й.
Еди Финч гледаше кръвнишки Медисън с гневните си очи.
— Няма да хапна и залък!
— Може и така да стане — отговори Медисън, без да се трогва от гнева на Еди. — Не е лесно да ти се изпрати храна, без някой да се зачуди къде отива.
— Не ми пука. Няма да ям! — повтори Еди.
— Прави каквото щеш, но ще останеш тук до делото на Хен в Топика, а дотогава ще огладнееш ужасно.
— Няма да свидетелствам. И дума няма да кажа.
— Ако останеш тук за толкова дълго време, това би било чисто прахосничество. Освен това ще загубиш и двадесетте долара на ден.
— Това е похищение. Мога да те изпратя в затвора.
— Така е — съгласи се Медисън, — но ти криеш доказателство. Това също е незаконно и сигурно ще се намериш в килия, съседна на моята.
Медисън чу звука от конски копита и погледна през прозореца. Един от хората на Джордж се приближаваше.
— Това е Спенсър. Може би ще ти се дояде благодарение на него.
— Може би ще свидетелствам в крайна сметка — каза Еди сърдито. — Може би ще кажа на съдията, че се опитваше да ме подкупиш и че съм видял Хен да язди направо към педераста.
Медисън се усмихна на Финч с явно приятелска усмивка, но тя беше от тези, които моментално го изнервяха.
— Оправдавам раздразнението ти — каза Медисън със студен и заплашителен тон, — но ще дадеш показания и ще кажеш истината. Ако не го направиш, няма да живееш и един ден след делото.
Въпреки ограниченията, причинени от раната му, Медисън прекарваше по-голямата част от времето си с Фърн. Тя се справи с всичко около погребението на баща си, но не желаеше да говори за ранчото.
— Няма какво да се обсъжда — заяви тя и изхвърли от ума си мисълта за него.
Но опитът на Медисън с рогатия добитък му даваше по-голяма вяра в способността на раздразнителните животни да оцеляват, даже и при торнадо и затова нае Рийд и Пайк, за да проверят какво биха могли да открият. Също така се погрижи всяка частичка от къщата и стопанските постройки, която можеше да бъде намерена, да бъде събрана и изгорена. Не желаеше Фърн да се натъкне на нещо, което да разпознае след месеци и да съживи болката от смъртта на баща си.
Сякаш оправдавайки вярата на Медисън в устойчивостта им, по-голямата част от животните се бяха спасили, но даже и тази новина не можа да извади Фърн от летаргията й. Роуз и госпожа Абът се опитаха да повдигнат духа й, като поддържаха непрекъснат разговор и понякога канеха гости. Фърн се присъединяваше, когато я поканеха, но правеше само това, което й кажеха.