— Колко време ще бъде такава? — попита Медисън Роуз. Беше минала седмица от погребението на баща й, а нямаше никаква промяна.
— Трудно е да се каже — отговори тя. — Не всички се съвземат еднакво бързо. За Фърн сигурно ще бъде още по-тежко, защото си няма никого. Трябва да вземе толкова много решения, особено за ранчото, и това сигурно я плаши.
— Бих бил щастлив да поема всичките й задължения, но тя не би ми позволила.
Роуз огледа девера си с присвити очи.
Медисън беше отбягвал да си задава този въпрос дори и наум. В Бостън беше водил живот напълно различен от този на Фърн и семейството й. Но тези последни няколко седмици го бяха върнали към живот, който беше изоставил преди много години. Откри, че физическата дейност му допада и му беше приятно да язди цели мили през прерията, без да търси пътека. Харесваше му предизвикателството на негостоприемното обкръжение, мълчаливите местни хора. Наслаждаваше се даже и на грубоватото, но непринудено общество на границата на населения район, приключението, усещането, че живееш на ръба. Дори беше свикнал да възприема панталоните на Фърн и нямаше желание да я убеждава, че трябва да ги смени с женски дрехи.
Сега, когато беше открил тази частица от себе си, не беше сигурен какво да направи с нея, но каквото и да направеше, то щеше да бъде свързано с Фърн.
— Не съм сигурен — отговори той. — Понякога си мисля, че не е възможно да се влюбя в такова момиче. Трябва да съм полудял. Никога през живота си не съм бил толкова объркан!
— Казвал ли си й нещо?
— Не.
— Недей тогава, докато не се убедиш. Точно сега последното нещо, от което се нуждае, е да й се стовари и това.
— Говориш така, сякаш е бреме да знаеш, че те обичат — каза Медисън, като се почувства малко обезкуражен. Не беше очаквал да се гледа на чувствата му към Фърн като на изпитание.
— Не е моя работа за кого ще се ожениш — каза Роуз, — но ще ми бъде много неприятно да я видя наранена. Недей избързва! — смъмри го тя. — Знам, че ще положиш усилия да я направиш щастлива, но премисли внимателно преди да вземеш решение. Вие двамата сте в обтегнати отношения от самото ти идване тук. Не са много нещата, които одобрявате един у друг. После — къде ще живеете? Ти няма да издържиш тук, но дали Фърн ще вирее по-добре в Бостън?
— Сигурен съм, че ще стигнем до рационално решение. — Надяваше се, че не изглеждаше раздразнен, но беше убеден, че е така.
Роуз се засмя непринудено.
— Ако липсва нещо в тази връзка, това е рационалността — каза тя.
Медисън се отдръпна засегнат и все още не беше възвърнал самообладанието си, когато Фърн излезе неочаквано от стаята си, облечена за езда.
ГЛАВА 17
Отивам в стопанството — съобщи тя. — Помолих Рийд и Пайк да ме чакат там.
— Ще дойда с теб — предложи Медисън, като стана от масата.
За миг си помисли, че ще започне да спори, но вместо да го направи, тя се усмихна и каза:
— Ще ми бъде приятно.
— Желаеш ли госпожа Абът да ти приготви обед? — попита Роуз.
— Разбира се, че желае — каза госпожа Абът. — А дори и тя да не иска, гарантирам, че господин Медисън държи.
В началото госпожа Абът беше наричала Медисън „младия господин Рандолф“, но тъй като сега Хен беше постоянен посетител в дома им, тя беше принудена да използва първите имена. Но госпожа Абът не обичаше да се обръща към мъж на малко име. Това беше фамилиарно, а всяко фамилиарничене с мъжете я караше да изпитва неловкост.
— Върви да се погрижиш за конете си — каза Роуз. — Всичко ще бъде готово, докато се върнете.
— Защо ме удряше толкова силно, когато бяхме в дерето? — попита Медисън. Бяха минали през покрайнините на града и първата им тема на разговор се беше изчерпала.
Не се беше замислял много за действията й по време на бурята, но през последните няколко дни не можеше да пренебрегне чувството, че тя се беше опитала да го отблъсне, защото беше изплашена, а не защото я смазваше. Не виждаше логика в това, но колкото повече си мислеше за него, толкова повече се убеждаваше, че е прав.
— Не знам за какво говориш — отговори Фърн, без да вдигне поглед от пътеката.
— Риташе и пищеше като обезумяла.
— Причиняваше ми болка, защото ме притискаше. Ти си едър мъж.
— Може би, но се държеше така, сякаш съм се канил да ти прережа гърлото.
— Бурята ме беше изнервила.
Не му казваше истината и той го знаеше. Не искаше да срещне погледа му, дори пришпори коня си пред неговия, но Медисън я настигна.