Постройките не бяха много големи, но къщата имаше под, желязна печка и мебели, а оборът беше съвсем подходящ за няколкото прасенца и единствената крава, които се намираха в него.
— Защо си направил това? — попита тя.
— Не исках да се чувстваш бездомна.
— Но ти се опитваш да ме накараш да остана при госпожа Абът.
— Но не исках да те принуждавам…
Фърн се изчерви леко, като погледна Пайк и Рийд.
— Ще ги накараш да си помислят, че си ме компрометирал. Иска ми се да се върнеш в града и да ме оставиш да си гледам работата. — Тя се огледа. — Поне тази, която си ми оставил да върша.
— Най-напред искам да разговарям с теб.
Изглеждаше готова да откаже.
— Само за няколко минути, насаме.
— Намерете си работа — каза тя на Пайк и Рийд, явно раздразнена заради Медисън. — Няма да се бавя повече от пет минути.
— Струва ми се, че ще е по-добре да говоря бързо. Мразя да карам прасетата да чакат, а и пилетата ти могат да получат нервна криза. Пилетата получават ли нервно разстройство? — попита той.
— Извинявам се, ако съм се изразила грубо — извини се Фърн, като се усмихна на глупостта му. — Но като ме накара да си припомням онази нощ, нервите ми се опънаха. Бог знае само каква бъркотия ме чака, а ти искаш да разговаряме Нищо друго не сме правили дни наред. Какво друго можеш да ми кажеш?
— Че те обичам.
Фърн замръзна. Тя обичаше Медисън, беше го съзнавала от известно време, но никога не си беше помисляла, че той може да я обича. Беше приписала постоянното му внимание на скуката, която изпитваше в тази пустош и не го възприемаше като нещо повече от лека симпатия.
В действителност, през последните няколко дни, тя си беше мислила какво щеше да прави с живота си, когато Медисън се върне в Бостън. Част от колебанието й да му каже за опита за изнасилването беше произтекло от нежеланието й да създава връзки, които нямат никакво бъдеще.
Сега, когато Медисън й направи такова признание, тя загуби почва под краката си.
— Помислих си, че може да се изненадаш — каза Медисън засегнат, — дори и да онемееш, но никога не бях допускал, че ще изглеждаш толкова изумена.
— Н-не съм из-зумена — заекна Фърн. — Шокирана съм.
Зашеметеност, недоверие, неверие. Нито една от тези думи не можеха да опишат това, което тя чувстваше. „Душевно наранена“ беше далеч по-близо до истината. Медисън не я обичаше, поне не истински. Беше объркал съчувствието заради смъртта на баща й, загубата на ранчото и нападението с любов. Но и да я обичаше, това не би имало значение, защото не можеше да се омъжи за него. Знаеше го и вече го бе приела.
— Няма ли да кажеш нещо? — попита той.
— Не знам какво да кажа.
— Обичайният отговор е „И аз те обичам“, но от изражението ти разбирам, че нашият случай е от изключенията…
— Не… Искам да кажа, че не… разбираш… просто това е такава изненада за мен…
Не можеше да му каже, че не я обича толкова, колкото тя него, и въпреки това не можеше да се омъжи за него.
— Никога не си казвал такова нещо преди.
— Не бях сигурен до днес.
— А на мен не ми е оставало време да помисля за отношенията ни.
Това беше лъжа. За нищо друго не беше мислила повече.
— Смяташ ли, че би могла да помислиш сега?
Фърн никога не се беше чувствала толкова нещастна! Единственото нещо, което желаеше повече от всичко, беше любовта на Медисън. Сега беше й признал, че я обича, а тя не можеше да му каже в отговор, че го обича от цялото си сърце.
Знаеше, че не може да се омъжи за него. Не и сега, когато всеки допир, дори най-невинната прегръдка, събуждаше непоносимите спомени от онази нощ. Не и когато не можеше да стане негова съпруга в пълния смисъл на думата.
— Не мога да мисля в твое присъствие — каза тя. — Не съм в състояние, когато си близо до мен.
— Точно така трябва да бъде, когато двама души са влюбени.
— Може би, но бих предпочела да се върнеш в града. Можем да поговорим за това довечера.
Болката в очите му я измъчваше. И тя изпитваше болка, но не можеше да промени нещата. Нуждаеше се от време, за да измисли нещо, което да му каже.
— Не можем ли да поговорим сега?
— Медисън, никога не съм допускала, че ще ме харесваш. Честна дума. Не съм. Ние сме много различни хора, всъщност нямаме нищо общо.
— Но…
— Има много неща, за които никога не сме разговаряли. За семейството ти, за начина ми на живот…
— Това не е от значение.
— Разбира се, че е. Дори и да не е в момента, по-късно ще бъде. Дай ми малко време да помисля и…
— Обичаш ли ме? — попита Медисън. — Ако ме обичаш, нищо друго няма значение, ако пък не… е, тогава, струва ми се, също няма значение.