Искаше му се тя да проумее, че никога повече нямаше да й се налага да бъде сама.
През остатъка от времето, докато яздеше към града, обмисляше най-различни начини да възвърне способността й да се доверява на мъжете, желанието й да се обръща към другите хора, способността й да споделя любовта, която усеща вътре в себе си, чакаща само възможност да се прояви. Мислеше и какво щеше да прави, ако тя кажеше, че не го обича.
Затова когато влезе в „Дроувърс Котидж“ и се изправи очи в очи с живота, който смяташе, че беше изоставил в Бостън, изненадата му от това, което видя, бе още по-голяма.
ГЛАВА 18
Поне двадесетина пъти през деня Фърн си каза, че не желае Медисън да се връща за нея, но с отминаването на следобеда погледът й започваше все по-често да блуждае в посока към града. Сега, когато вече беше готова за тръгване, тя вдигна ръка към очите си, за да си направи сянка и погледна надолу по пътеката.
Тя беше пуста. Нямаше и следа от Медисън.
— Няма достатъчно време да започваме нищо друго днес — каза Пайк. Двамата с Рийд бяха свършили работата си по-рано, но си бяха намерили няколко дребни занимания, за да правят нещо, докато Фърн чакаше.
— По-добре е да тръгваш към къщи — посъветва я Рийд. — В противен случай няма да успееш да си свършиш работата преди мръкване.
— Ще те изпратим до града — предложи Пайк.
— Няма нужда — възпротиви се Фърн. — Мога да намеря пътя сама, правя го от години.
— Знам, но…
— Но нищо — отвърна Фърн. Тя пое дълбоко въздух и изрече това, което всички те знаеха. — Господин Рандолф сигурно е забравил, но аз съм достатъчно добре сега, за да се погрижа за себе си.
Фърн не знаеше дали те вярваха, че злополуката беше причината Медисън да предложи да я придружи, но се надяваше, че не си мислеха, че се беше влюбила в него. Можеше само да си представи колко биха се забавлявали всички, ако мнителната Фърн Спраул хлътнеше по едно красиво конте, а то я зарежеше.
— Ще ви чакам утре след изгрев слънце — каза тя. — Не мога да започна да живея отново тук, докато не си купя някои неща, но възнамерявам да се нанеса преди края на седмицата.
Трябваше колкото се може по-скоро да напусне дома на госпожа Абът. Доста време бе прекарала близо до Медисън и бяха й хрумнали неприсъщи за нея мисли. Беше започнало да й се струва, че наистина можеше да се чувства удобно в семейството му. Щеше да е нужна само една малка стъпка, за да успее да преодолее страха си от физическата близост.
Не трябваше да го допуска и тя го знаеше. Знаеше също така, че единственият начин да унищожи упоритата надежда, че може да излезе нещо между двамата, беше да престане изобщо да се вижда с Медисън. Нямаше да успее да се отдръпне от него, щом беше постоянно до нея и правеше всичко възможно да спечели сърцето й.
— Не искаш да кажеш, че ще останеш тук сама, нали? — запротестира Пайк.
— Разбира се, че ще остана, и няма да бъда единствената жена в Канзас, която живее сама. Освен това не мога да се грижа за ранчото като живея в града.
— Би могла да ни наемеш да ти помагаме — предложи Пайк.
— Може, но след като спечеля пари, за да ви плащам.
— Господин Рандолф вече ни плати за един месец.
Фърн усети топлината от смущението да залива страните й.
— Предполагам тогава, че ще трябва да плащам на господин Рандолф. — Не искаше да му бъде задължена. Може би щеше да му даде онези малки биволчета, за които толкова се беше загрижил. — А сега тръгвайте и двамата.
— Няма да мръдна, докато ти не тръгнеш — заяви Пайк.
— И аз — повтори Рийд.
Това не бе се случвало, преди Медисън да дойде в Абилийн! Рийд и Пайк отдавна щяха да са в бара, без да си мислят за безопасността й. Беше учудващо какъв ефект имаше, че изостави елека и носеше косата си свободно пусната.
— Качвайте се на конете! — извика тя. — Който излезе последен от двора, ще изчисти кладенеца.
Пайк изпревари Рийд, но Фърн надбяга и двамата. Махна весело с ръка на мъжете, когато потегли към града, но усмивката й изчезна веднага щом се обърна.
Беше разтревожена. На Медисън сигурно му се беше случило нещо.
Преди две седмици тя би сметнала за грешка обяснението му в любов и би си помислила, че е объркал ролята на Очарователния Принц с тази на Добрата Кръстница. Но оттогава беше започнала да го разбира по-добре. Той наистина я обичаше и въпреки собствената си рана почти не я беше оставял след смъртта на баща й. Даже и Роуз не беше прекарвала толкова много време с нея.
Освен това, ако Медисън не желаеше да направи нещо, той проявяваше достатъчно голямо желание да й каже. Не, той наистина имаше намерение да се върне, но нещо се беше случило и му бе попречило.