Не си мислеше, че то беше нещо ужасно — сигурно Роуз би изпратила някого в имението, за да й съобщи — но не можеше да се отърси от тревогата. Медисън беше решителен мъж и нищо не можеше да го спре да направи това, което желаеше. Беше сигурна в преценката си.
Но какво може да се е случило? Неизвестността я тревожеше толкова много, че почти изтласка по-важния въпрос от ума й: Как щеше да му каже, че не можеше да се омъжи за него?
Чудеше се дали щеше да намери сили да изрече думите. Искаше й се да се омъжи за Медисън повече, отколкото да продължи да живее. Дори ако трябваше да спят в отделни легла и в отделни стаи, би се лишила от целувките му до края на живота си и от всичко само за да го има до себе си!
Но съзнаваше, че не можеше да му причини това — трябваше да му даде или всичко, или нищо.
Защо тогава й беше толкова тежко, след като бе самотна през целия си живот и трябваше да е свикнала с това. Но след като цял месец вниманието на Медисън беше насочено към нея и беше повярвала, че я обича, бездната на онази празнота беше станала по-противна от всякога. И това беше само защото го обичаше толкова много, че не можеше дори да си помисли да се откаже от него.
— Не съм виждала Медисън — отвърна Роуз на Фърн, която се стараеше да изглежда спокойна, когато попита за Медисън, но знаеше, че Роуз ще долови тревогата в гласа й и ще забележи загрижеността, изписана на лицето й. — Мислех си, че възнамерява да прекара деня с теб.
— Казах му да се върне, защото нямаше никаква работа за него, но той обеща да дойде и да ме вземе следобед.
— Не е идвал тук за обед — отвърна госпожа Абът, — а мъж, който пропуска обеда си, има много грижи.
— Сигурно е отишъл с Джордж — предположи Роуз. — Търсеше ферма за зимата.
— Това не може да е причината — намеси се госпожа Абът. — Лоти Мърфи ми каза, че е видяла господин Рандолф да излиза от града не повече от петнадесет минути след като тръгнаха оттук с Фърн.
— Може би е получил някакво съобщение — предположи Роуз. — Фирмата му го използва да проучва различни проекти, докато е тук. Навярно задълженията му са го погълнали толкова много, че е забравил. Знаеш какви са мъжете по отношение на бизнеса. — Роуз отведе Фърн в салона, далеч от изявленията на госпожа Абът. — Където и да е отишъл, сигурна съм, че ще се ядоса на себе си, когато разбере, че не е успял да спази уговорката. Защо не отидеш в „Дроувърс Котидж?“ Ако го завариш там, ще го накараш да изпита такъв шок, че никога повече да не забравя! С всеки изминат ден заприличва все повече на Монти!
Фърн прехапа език. Ставаше й все по-трудно да търпи нападателните сравнения на Роуз, без да ги оборва.
Докато бързаше по улицата към „Дроувърс Котидж“, се чудеше какъв беше бизнесът на Медисън. Собствените й грижи я бяха погълнали толкова много, че не беше се замисляла. Това я тревожеше; не можеше да му предложи нищо, което да се сравни с живота в Бостън. Почти виждаше предишния му живот да протяга ръце и да го притегля обратно. Отхвърли тази мисъл — това нямаше никакво значение, защото се канеше да му откаже. Искаше само да се увери, че е добре.
Не можеше да не забележи погледите, които я следваха надолу по улицата. Не изглеждаха естествени, а тя не си въобразяваше, че се дължаха на съчувствие заради смъртта на баща й. Те не издаваха състрадание, а явно любопитство, бяха дори съзерцателни. Тогава разбра — беше започнала да носи косата си пусната и беше съблякла елека от овча кожа по настояване на Медисън и макар че носеше панталони, нямаше никакво съмнение, че беше жена. Точно тази беше причината, която превръщаше беглите погледи във втренчени.
Почувства се неловко и се запита дали щеше някога да се отпусне в присъствието на загледани в нея мъже. Помисли си, че трябва да си вдигне косата и отново да си сложи елека. Медисън щеше скоро да се прибере вкъщи, а тогава нямаше да има никакво значение как ще изглежда тя.
Усети облекчение, когато стигна до „Дроувърс Котидж“. Вмъкна се бързо във фоайето, където цареше приятна атмосфера, само за да бъде разтърсена от шок, разрушителен като земетресение. Медисън седеше на един диван в една от малките ниши, в компанията на най-красивата жена, която Фърн беше виждала някога.
Не беше нужно някой да й казва, че тази жена и мъжът от другата й страна бяха от Бостън. Изводът се налагаше сам — всичко в тези хора говореше за свят на богатство и изтънченост, напълно непознат на Фърн.
Само като погледна жената, Фърн се почувства ужасно грозна и й се прииска да се намира където и да било другаде на земята, но не и тук.
Опита се да се измъкне от хотела и да избяга, но беше твърде късно. Когато я забеляза, Медисън ахна от изненада и се изправи на крака.