Когато вдигна поглед, видя че Медисън се задава по улицата.
ГЛАВА 19
На Фърн й се искаше да избяга вътре и да се заключи и стаята си, но си наложи да остане на мястото си. Трябваше да се срещне с Медисън и да му каже, че не го обича. Дори не беше се изкачил още по стъпалата и тя попита:
— Защо не доведе приятелите си?
Искаше тя да ръководи разговора. Седеше на един стол малко изолирана от останалите, но не желаеше той да се приближава прекалено много, защото не беше сигурна, че щеше да изпълни намеренията си, ако го направеше.
— Бяха изморени.
— Роуз и Джордж искат да се срещнат с тях. — Посочи към къщата, в която още светеше. — Не са си легнали.
— Ще има предостатъчно време по-късно. Фреди е дошъл по работа и ще остане няколко дни.
Той се приближи към нея и тя усети, че я завладява паника.
— Седни — каза тя, като посочи другия стол, но Медисън остана прав. — Защо е дошла сестра му?
— За да му прави компания. Родителите им починаха миналата година. Нямат никакви други роднини.
— Но имат теб.
— Аз съм само един приятел.
— Ти си повече от обикновен приятел.
— Може би, но не за това дойдох да разговаряме, а за да се извиня за избухването си. Не трябваше да казвам тези неща и ти знаеш, че не съм ги казал сериозно.
— Нито пък аз — отвърна Фърн, като се мъчеше да овладее гласа си. — Недей — каза тя, когато Медисън се опита да я хване за ръката. — Седни, моля те. Не мога да мисля, когато се извисяваш над мене.
— Тогава стани.
— Не мога да мисля и когато си наблизо.
— Обичам те, Фърн. Какво има за мислене? Имахме глупав спор, но той приключи.
— Това не е вярно.
— Ти току-що каза, че не си говорила сериозно.
— Седни, Медисън. Много ми е трудно да ти го кажа…
— Кое е трудно за казване?
— Ще го чуеш, ако седнеш.
Медисън излъчваше упорство, но най-накрая седна.
— Искам да се извиня — започна Фърн — не за тази вечер, а за това, че не ти казах истината по-рано.
Медисън се скова. Тя отвори уста, но гърлото й се сви, а езикът отказа да произнесе думите, които щяха да провалят шанса й да се радва на такава любов, на каквото се радваха Роуз и Джордж, на любовта, която изпитваше към Медисън.
Но трябваше да говори. Той не можеше да има бъдеше с нея. Трябваше да го отпрати, преди смелостта й да я напусне изцяло.
— Не те обичам.
Беше изненадана, че не изтрещя гръмотевица, когато изрече тези думи, защото никой никога не беше казвал по-голяма лъжа. Изненада се също толкова и на това, че Медисън не позна, че лъжеше. Сигурно лъжата беше променила чертите й до неузнаваемост. Кръвта във вените й замръзна, а сърцето й се превърна в камък.
— Трябваше да го разбера по-рано, но предполагам, че съм била много очарована да имам красив адвокат янки…
— Аз съм южняк — заяви Медисън с непоклатима гордост.
— … който да се влюби в мен. Да можех и аз да те обичам! Ти си точно този тип мъж, за когото мечтае всяка жена.
— Но не и ти, нали?
— Харесвам те ужасно много. Може би след като съм се чувствала самотна през целия си живот, съм изпитвала толкова силно желание да се влюбя, че не съм искала да призная истината.
— И кога откри тази истина?
— Когато се запознах с госпожица Брус и разбрах, че те обича много повече, отколкото някога бих могла.
— Саманта? Тя гледа на мен като на брат.
Фърн бе радостна, че поне му беше вдъхнала малко живот и сега той не изглеждаше толкова скован и безжизнен.
— Тя те обича, Медисън. Може и да не го забелязваш, но е така. Луда е по теб.
— Но това няма нищо общо с нас, аз не съм влюбен в Саманта.
Беше възвърнал предишния си вид. Нищо не можеше така да съживи мъж като Медисън, както противопоставянето.
— Може и да не си, но ще се влюбиш.
— Това е абсурдно! — възрази той. — Познавам Саманта от години и съм имал предостатъчно време да се влюбя в нея, ако съм щял да го направя. Но не съм, влюбих се в теб и не знам какво се опитваш да направиш, но не ти вярвам. — Медисън скочи и като взе ръцете на Фърн, я изправи на крака. — Ти ме обичаш. Виждам го в очите ти! Знам, че е така.
— Пусни ме.
Старата паника се надигна толкова бързо, че Фърн потръпна, шокиран от реакцията й, Медисън изпусна ръцете й и отстъпи назад.