Но всяка сутрин светлината на деня и хладният ум безмилостно разпръскваха всичките й мечти.
Нямаше никаква рокля, а беше убедена, че Саманта Брус притежаваше дузини по-красиви от всяка, която можеше да се купи в Канзас Сити или Сейнт Луис, даже и в Чикаго.
Нямаше и никакъв шанс да направи впечатление на когото и да било с външния си вид. Косата й беше в пълен хаос, а кожата й — потъмняла от слънцето и загрубяла от тежката работа.
Колкото и да копнееше да бъде прегръщана и целувана, съзнаваше, че старата паника щеше да я принуди да отблъсне Медисън. Винаги ставаше така, макар че понякога толкова страдаше по него, че чак плачеше.
Но тя не можеше да се откаже. Независимо какъв спор предизвикваше, независимо какво ще се случеше, част от нея продължаваше да вярва, че щеше да се намери изход, и тази част сега беше по-настойчива, отколкото всеки друг път.
Вероятно щях да отида, ако имах рокля — отговори Фърн на госпожа Абът. — Но в Абилийн няма къде да се купи, поне не такава, която да е подходяща за партито на госпожа Маккой.
— Несъмнено — съгласи се госпожа Абът. — От години разправям на Сара Уелс, че трябва да поръча на съпруга си да й донесе подходящи официални дрехи. На много жени в Абилийн им е омръзнала басмата.
Фърн беше очаквала от Роуз да я засипе с предложения, но тя не каза нищо, а вместо това я изучаваше по начин, който я смущаваше, защото не го разбираше. Беше се привързала много към Роуз — тя й беше най-близката приятелка, която бе имала някога, — но Фърн си напомни, че предаността на Роуз беше насочена най-напред към съпруга и семейството му.
— Мислех си да отида в Канзас Сити, но след смъртта на татко просто забравих за това.
— Сигурна съм, че Медисън ще те разбере — увери я госпожа Абът, — но не очаквам да прояви прекалено голямо разбиране по отношение на партито. Мъжете не са съобразителни.
Роуз продължи да се въздържа от коментар.
— Той ще очаква да отида — каза Фърн. — Откакто дойде тук, не съм направила нищо по-различно от това да го вбесявам.
Чудеше се колко време щеше да продължава да си мисли, че я обича, колко дълго щеше да иска да я държи в прегръдките си, колко още седмици оставаха, преди образът й да започне да избледнява в паметта му. Колко ли време оставаше, преди да забрави какво го беше накарало да се влюби в нея и да забрави всички дребни неща, които я правеха нещо много повече от обикновена жена в панталони.
Но тя не би го забравила никога. Никой друг не влизаше в стаята по начина, по който той го правеше — сякаш беше собственикът. Самото му присъствие караше температурата й да се покачва. То караше и думите й да звучат по-силно. Беше изпълнена с очакване за нещо чудесно.
Когато видя Саманта Брус, отново осъзна, че той неминуемо щеше да се върне в Бостън, животът сякаш я напусна. Чувстваше се изчерпана и унила. Очакването и трепетът бяха изчезнали. На тяхно място дойде убедеността, че Медисън щеше да се ожени за Саманта. Все повече й се искаше да бъде с него, но при всяка среща болката ставаше по-силна.
Жадуваше до отиде и на забавата. Дълбоко в душата й се спотайваше желанието да разбере дали можеше да се сравнява със Саманта. Това беше глупава мисъл — нямаше никакво място за сравнение между двете, но Фърн не искаше да прогони надеждата…
— Може и да имам някоя рокля, която да ти стане — каза най-после Роуз.
Фърн усети напрежение в тялото си. Беше направила изявлението си, знаейки със сигурност, че в целия Абилийн нямаше подходяща рокля за нея. Никога не си беше мислила сериозно да изправи лице в лице с онези намръщени и неодобряващи нищо хора. Не знаеше какво щеше да я смущава повече — погледите им или самата рокля. Не можеше да си спомни как се е чувствала с рокля — как трябваше да се движи, как да сяда. Нямаше и никаква представа какво да прави с мазолестите си и напукани ръце. Дори и ръкавиците не бяха успели да ги предпазят от грубата работа.
После идваше проблемът със Саманта. Никоя жена не би пожелала да се сравнява с нея. Фърн щеше да излезе от естествената за нея среда и да попадне в свят, в който Саманта беше като у дома си, света, който беше родена да управлява.
Ако бяха на каубойско състезание, би било по-различно…
Но Фърн не можеше да се откаже от възможността да бъде с Медисън. Делото на Хен щеше да се реши след три дни и той щеше да бъде освободен, а всички обвинения да отпаднат. Тогава нямаше да има никаква причина Медисън да остане в Абилийн повече.
Мисълта за заминаването му й причиняваше болка. Не можеше да отхвърли възможността да прекара още няколко часа с него.