че страж ми ставаш на честта,
благодаря на любовта
за твойто чувство — гордо, силно!
Но трябва, както е прието,
с баща си да говориш ти.
От нетърпение тупти,
повярвай, и у мен сърцето,
но сигурен съм, че и той
за брака ви мечта лелее.
Съветник:
А Лауренсия? И нея
попитайте!
Естебан:
О, друже мой,
бъди уверен, че едва ли
в мечтите си един за друг
те биха стигнали дотук,
ако не бяха се разбрали!
Да поумуваме веднага
за зестрата й. Аз дори
съм си намислил и пари
да дам — тъй както се полага!
Фрондосо:
Не! Лауренсия е всичко,
което искам!
Съветник:
Ето на:
готов да вземе за жена
и пиле голо-голеничко!
Естебан:
Все пак да питам, щом ти казваш,
и Лауренсия, нали?
Фрондосо:
О, да! Събужда чувства зли
тоз, който чувствата погазва.
Естебан:
Хей, Лауренсия!…
Четиринадесета сцена
Същите и Лауренсия
Лауренсия:
Сеньор?
Естебан:
Не бях ли прав? Дорде да викна —
и мигновено тя изникна
иззад високия стобор!
Ще те попитам, моя мила,
любов и мой светлик любим,
добре ли ние ще решим,
ако другарката ти Хила
омъжим за Фрондосо? Радва
градеца с честността си той
и с други качества безброй…
Какво ще кажеш?
Лауренсия:
Хила сватба
ще вдига?
Естебан:
Тя го заслужава,
достойна и добра е тя!
Лауренсия:
Сеньор, намирам аз, че — да!
Естебан:
По красота не подобава
тя на Фрондосо!… Затова
на тебе, дъще, бих го дал аз!
Лауренсия:
Главата ти е побеляла,
ала не можеш без шега.
Естебан:
Обичаш ли го?
Лауренсия:
Много време
аз му споделям любовта,
но, както кажеш, татко…
Естебан:
„Да“
да кажа ли?
Лауренсия:
Наместо мене
отговори му ти!
Естебан:
Как? Аз?
Щом тая чест на мен се пада
добре!… Да идем на площада
да търсим свата!
Съветник:
Идвам с вас!
Естебан:
За зестрата какво решихме?
Аз вече съм ви отредил
пет хиляди мараведи,
които за целта спестихме…
Фрондосо:
Към мене ли са тия думи?
Не ме обиждайте сега!
Естебан:
Върви, момчето ми, така
е във Фуенте Овехуна…
(Естебан и Съветникът излизат)
Лауренсия:
Доволен ли си?
Фрондосо:
Тръпна цял,
такова щастие изпитвам,
такава радост, че се питам —
не съм ли още полудял?
Сърцето скача, не тупти,
в очите ми избликва пламък,
когато си помисля само,
че вече моя ще си ти!
Петнадесета сцена
Местност край Сиудад Реал.
Магистърът на Калатрава, Командорът, Флорес, Ортуньо, войници
Командорът:
Сеньор, повярвайте, друг изход няма,
освен да бягате! И то по-скоро!
Магистърът:
На крепостта стените бяха слаби
и вражата войска бе твърде много.
Командорът:
Те победиха, но с безбройни жертви.
Магистърът:
И все пак не успяха да пленят
във боя знамето на Калатрава!
Лишихме ги от тази висша слава!
Командорът:
Уви, пропадна планът ни, Хирон!
Магистърът:
Какво да правя? Сляпа е съдбата
и днес издига тоз, когото утре
низвергва жалък, грохнал и безсилен!
Гласове (зад сцената):
Победа за кралете на Кастилия!
Магистърът:
Със факли крепостта е увенчана,
а от прозорците на всички кули
са спуснати победни знамена.
Командорът:
Би трябвало да ги облеят в кръв —
трагедия е празникът им пръв!
Магистърът:
Прибирам се направо в Калатрава.
Командорът:
А аз пък във Фуенте Овехуна.