пристигна тук и умолява
да се яви сега пред вас.
Исабел:
Ще го приема с радост.
Дон Манрике:
Той е,
сеньора, още твърде млад,
но вече е навред познат
като добър и храбър воин!
Двадесет и втора сцена
Същите и Магистърът на Калатрава
Магистърът:
Родриго Телиес Хирон,
магистърът на Калатрава,
честта ви кралска днес прославя
и пред кастилския ви трон
за прошка моли. Аз признавам,
че лош съвет ме заблуди,
вървях по пагубни следи
и правото ви накърнявах.
Фернандо Гомес ме увлече
в размирици и във война,
но — ето, в Бога се кълна —
разбрах аз грешката си вече.
Ако за милост съм достоен
и милост дава моят крал,
от днеска ставам ваш васал,
за да ви служа като воин.
И при стените на Гранада,
където нов ви чака бой,
ще видите как мечът мой
сече и удря без пощада!
Повярвайте, че страх ще всея
в противника ви разярен
и знамената с кръст червен
на кулите му ще развея!
Днес петстотин войника давам —
и още повече бих дал,
ако приеме моят крал
за него в бой да се сражавам!
Кралят:
Стани, магистре, от земята!
Тук ти си винаги добре
дошъл!
Магистърът:
Заклевам се, дорде
съм жив, ще бъда ваш приятел!
Исабел:
Почувствах в думите и жеста
у вас как блика смелостта!
Магистърът:
Естер красива за света
сте вие! Вие — Ксеркс божествен!
Двадесет и трета сцена
Същите и дон Манрике
Дон Манрике:
Изпратеният съдия
в градчето, дето бунт се вдигна,
сеньор, току що е пристигнал
и чака вън.
Кралят (към Исабел):
Ще настоя
ти да произнесеш присъда.
Магистърът:
Ако не бях аз ваш васал —
сам командора бих заклал!
Кралят:
Така ли?
Исабел (към краля):
О, не мисля аз
за бунтове и наказания,
а за магистърското звание!
По̀ ще приляга то на вас!
Двадесет и четвърта сцена
Същите и съдията
Съдията:
Сеньор, по ваша воля пратен
в размирното градче, аз там
най-щателно проучих сам
какво е станало. Когато
разпитвах старците, децата,
виновни търсих, ала чист
докрай остана моя лист!
Така и не открих вината!
Там всичките — момци, девойки,
единствения ми въпрос
посрещаха с ответ най-прост.
„Фуенте Овехуна“. Стойки
и твърди бяха, без смущение
ме гледаха, и се кълна,
че никой нищо не призна
и в най-жестоките мъчения!
Дори невръстните момчета,
разпънати на колело,
твърдяха с вдигнато чело:
„Фуенте Овехуна!“ Ето,
над триста душа аз разпитах
с добро и зло, но не успях
да хвана никого от тях!
Какви ли средства не опитах —
напразно! Трябва да призная,
че истината там — уви! —
и Бог не ще установи.
Затуй ще кажа най-накрая:
присъдата си този път
сам трябва да произнесете —
или там всички опростете,
или пък всичките — на смърт!
Сега са тръгнали към вас
и щели тук да се явяват,
сами за всичко да разправят…
Кралят:
Добре, ще ги изслушам аз.
Двадесет и пета сцена
Същите, Естебан, Алонсо, Фрондосо, Лауренсия, Менго, селяни, селянки
Лауренсия:
Кажи, това ли са кралете?
Фрондосо:
Кастилския всевластен трон!
Лауренсия:
Благослови, свети Антон!…
Те са красиви!…
Исабел:
Приближете!
Участвахте ли вие в бунта?
Естебан:
Сеньор, представя се пред вас
покорният на кралска власт
градец Фуенте Овехуна.
Ще кажем правдата, сеньор!
С тиранството си, с тия свои
безчинства, хули и побои
починалият командор
виновен е за всичко! Той
без срам ни грабеше земите,
обезчестяваше жените
и нямахме ни миг покой!
Фрондосо:
Пред вас е селянката млада,
която Бог ми отреди
да бъде в радост и беди
за моята любов награда.
От сватбата я той отвлече,
преди онази първа нощ,
замъкна я — от звяр по-лош! —
във своя дом и я обрече