от ласкавите му слова.
Какво се случи след това?
От срам едва ли не умряха.
Паскуала:
Ще бъде чудо, ако можеш
да се спасиш от тоя звяр!
Лауренсия:
За всяка болка има цяр
и ти напразно се тревожиш.
Сърцето ми не ще смути.
Цял месец се измина вече,
откакто с дарове и речи
се мъчи да ме прелъсти.
Чрез Флорес той ми обеща
чудесна рокля, огърлица
ми прати с хитрата лисица
Ортуньо… А какви неща
говореха те полугласно
за любовта му! Но от тях
наместо страст ме хвана страх!
Не ще успеят, не!
Паскуала:
ужасно!
Къде успяха този път
да те пресрещнат?
Лауренсия:
Край реката
преди три дни.
Паскуала:
Ах, ти, горката!
Боя се, че ще те склонят!
Лауренсия:
Кого?
Паскуала:
Не баба ти…
Лауренсия:
Мълчи!
Аз вкусно пиле съм, така е,
но командорът нека знае:
щом хапне — ще му загорчи!
Аз предпочитам, Паскуала,
да стана рано сутринта
и къшей хляб върху жарта
да туря със сланинка бяла.
А после колко е приятно
самичка тайно в тоя час
да пийнеш — както правя аз —
две глътки вино ароматно!
На обед пък не е беда
да гледаш как месото плава
сред зелето и се сварява
посред накъдрена вода!
След път щом връщаш се дома,
вечерята додето стане,
да си похапнеш патладжани
с парче сланинка пак — нима
не е чудесно?… А щом светне
небето с ясен звездопад,
да щипнеш едър грозд!… От град
пази го, боже всеприветни!
Знай, по̀ обичам аз това,
а не лукавствата, които
ни ги предлагат упорито
с безброй нагиздени слова
и обещания мъжете,
в страстта когато запламтят!…
А ни захвърлят насред път,
когато паднем им в ръцете!
Познавам подлия им нрав —
щастлива лягаш вечерта,
а като станеш сутринта,
обзема те и срам, и гняв!
Паскуала:
Уви, мъжете са такива.
Разлюбят ли те — начаса
те по-неблагодарни са
и от онези врабчета сиви.
Когато зима студени,
лети в прозореца врабчето,
кълве трохи, мете с крилцето
и моли: „Вътре ме пусни!“
Но пролетта като повей
и грейнат нивите зелени —
прощавай, ний сме разделени,
ни благодарност, ни здравей!
Навред подскачат — подлеците! —
и даже „Махай се!“ крещят.
Така мъжете се държат,
когато втръснат им жените.
Били сме им душата ний,
живот, и сън, и лъч небесен.
А после? Начинът е лесен:
„Пусни ме“ става „Напусни“.
Лауренсия:
На мъж не бива да се вярва!
Паскуала:
Ти мислиш също като мен!
Четвърта сцена
Същите, Менго, Барилдо, Фрондосо
Фрондосо:
Барилдо смята всеки ден
във спор безкраен да ни вкарва.
Барилдо:
Но днеска има между нас
кой да отсъди безпристрастно!
Менго:
Добре, добре, ала съгласно
облога всеки тук от вас —
ако спечеля — ще плати
това, което уговорим.
Съгласен съм така да спорим!
Барилдо:
Съгласен съм и аз. Но ти
какво залагаш?
Менго:
Таз триструнна
гъдулка. Аз не бих я дал
и за хамбар, препълнен цял
със жито! Дваж по-скъпо струва!
Барилдо:
Викни съда!
Фрондосо:
Добре дошли,
прекрасни дами!
Лауренсия:
Ние двете —
прекрасни дами?
Фрондосо:
Позволете,
приказват всички тъй, нали?
Днес бакалавърът навред
лиценциат се назовава,
и едноок слепецът става,
и кривогледът — разноглед,
недъгав куция наричат,
умник — надутия глупак,
а немарливия — добряк;
за грубияна пък обичат
да казват: е, войнишки нрав!
Големите уста са страстни,
а малките очички — ясни,
подлецът бил човек дребнав,
натрапникът бил мъж забавен,
бъбривият — голям мъдрец,
непоносимият — храбрец,
изгоненият — изоставен;
познатия зоват другар,
страхливеца — свенлив, кракът
голям — опора в дълъг път,
а глупостта — особен чар;
на сериозност е проява
мърморенето с важен вид,
за мъж достоен и мастит