плешивият навред минава;
наричат наглия правдив,
а тежко болния — настинал,
сънливия — неотпочинал,
а стиснатия — пестелив;
ревнивеца зоват го бледен,
хитреца — твърде находчив,
побъркания — изменчив,
а гърбавия — поприведен.
Сега усетихте ли вече,
че в най-изискан стил и вас
„прекрасни“ ви нарекох аз?
Лауренсия:
Фрондосо, във града далече
говорят тъй, но има тук
сред пасища, поля и ниви,
за хора, не така учтиви,
и речник, мъничко по-друг.
Фрондосо:
Кажи да чуем!
Лауренсия:
Изведнъж
по-инакви нещата стават…
Например, скучен назовават
тук всеки сериозен мъж,
наричат скромния безличен,
нахалния — роден с късмет,
безмълвния — от страх обзет,
учтивия — меланхоличен;
изобличителят е враг,
съветващият е досаден,
и съдията — безпощаден,
и милостивия — глупак;
благоразумния зоват
хитрец, сърдечния — ласкател,
а християнина — мечтател
за райския живот отвъд!
Да казваш правдата — това е
непредпазливост, да търпиш —
то значи много се боиш;
нещастен ли си — то се знае:
за всичко си виновен сам!
Когато честна е жената
ще кажат: няма ум в главата;
щом вярна е — недъг голям
у нея има, но го крие!…
Е, стига толкова!… поне
разбрахте ли ме или не?
Менго:
Цял дявол!… Страх да те побие!
Барилдо:
Говори доста умно тя.
Менго:
Когато попът във купела
кръщавал те една неделя,
не са премерили солта!
Лауренсия:
Но нещо спорехте? Кажи!
Фрондосо:
До спор достигнахме накрая.
Послушай…
Лауренсия:
Ще се постарая.
Фрондосо:
Внимание ни окажи!
Лауренсия:
Аз слушам вече с интерес!
Фрондосо:
В ума ти имам вяра много
и искам да отсъдиш строго.
Лауренсия:
Добре! Какъв е спорът днес?
Фрондосо:
Аз и Барилдо с Менго спорим.
Лауренсия:
И за какво?
Барилдо:
Отрича той
Неща най-очевидни.
Менго:
Стой!
Лъжи не искам да говорим!
Аз съм за правдата!
Лауренсия:
В туй няма
съмнение. Каква е тя?
Менго:
Не съществува любовта!
Лауренсия:
Пресилваш.
Барилдо:
Глупост и измама!
Та без любовната омая
как съществувал би света?
Менго:
О, ако можех да чета,
щях философия да зная!
Ала безспорно е все пак,
че елементите враждуват
в природата и се редуват
във нея вечно ден и мрак,
вода и суша, пек и мраз…
В нас тая битка се пренася
и в жизнения път тя внася
кръв, жлъчка, флегматичност, страст.
За любовта там място няма!
Барилдо:
Не, Менго, тука и отвъд
живее всеки миг светът
в една хармония голяма.
Хармонията е любов.
И от любов се направлява,
и движи, и преобразява
животът — стар и вечно нов!
на всичко коренът е в нея!
Менго:
Аз не отричам любовта
в природата и знам, че тя
във всичко и навред живее.
Животът ни е подчинен
на нея. Всичко се изгражда
от неин глад и нейна жажда,
тя е у теб, тя е у мен,
на всекиго трепти в сърцето,
събужда вяра, дава сила
и от бедите е закрила!
Щом удар застраши лицето,
ръката се издига в миг,
за да го защити. Краката,
когато стигне ни бедата,
понасят ни без шум, без вик
и тялото ни те спасяват;
щом духне вятър, дигне прах —
очите са опасност! Тях
клепачите пък защитават.
Естествена любов е то.
Паскуала:
Какво тогава ни задяваш,
щом любовта и ти признаваш?
Напразно спорите!
Менго:
Защо?
Аз казвам: всеки в тоя свят
обича себе си и няма
любов от тая по-голяма!
Паскуала:
Ти лъжеш и ме хваща яд!
Мъжът с какво ще покори
любимата си? Със внимание,
със думи, песни, обожание!
Щом дойде пролетта, дори
и зверовете търсят нежност!
Менго:
Но всичко туй — отбележи! —
е себелюбие!… Кажи,
какво е любовта?
Лауренсия: