Местност край Фуенте Овехуна.
Лауренсия, Фрондосо.
Лауренсия:
Оставих си прането даже
недоизпрано и побързах
днес да се махна от реката,
защото страшно ми омръзна
да ме одумват! По градеца
клюкарствуват — и то отдавна —
че ти по мене се заглеждаш,
а аз — по тебе. Всички вече
следят за всяка наша стъпка.
А тъй като си личен момък,
наконтен все в красиви дрехи,
чевръст и смел, със нрав горещ,
и не едно сърце смутил,
дори до бабичките глухи
е стигнал слух, че ние двама
един на друг сме дали дума.
И всички чакат тия дни
клисарят ни Хуан Чаморо
пак да захвърли свойта флейта
и да надене расо — както
на всяка сватба прави той.
На тия слухове, Фрондосо,
ще трябва да се сложи край,
защото и за теб е време
ръкавите си да запретнеш,
ако желаеш тази есен
хамбарите ти да са пълни
със едрозърнеста пшеница,
а бъчвите — със силно вино.
На мене ми е безразлично
какво приказват зад гърба ми,
но все пак ще призная — тези
брътвежи вече ми досаждат!
Фрондосо:
Но, Лауренсия, защо
така презрително говориш
със мен? Като те слушам, мисля,
че по-добре е да умра!
Нима не знаеш, че мечтая
да те поискам за жена?
Така ли ще възнаградиш
доверието ми?
Лауренсия:
Не мога
награда друга да ти дам.
Фрондосо:
Нима сърцето ти не трепва
пред моите безкрайни мъки?
Не виждаш ли, че аз не спя
и хапка хляба в уста не слагам?
Възможно ли е със това
лице на ангел ти да бъдеш
така безмилостна? Небето
ми е свидетел — полудявам!
Лауренсия:
Ще се оправиш.
Фрондосо:
Да, но само
когато църквата ни свърже
със божия благословия
и двамата си заживеем
подобно гълъби, които,
допрели човчици, гугукат…
Лауренсия:
Иди и говори тогава
със чичо ми Хуан! Макар
и да не те обичам силно,
у тебе нещо ме привлича.
Фрондосо:
Тежко ми! Идва командорът!
Лауренсия:
Преследва сигурно сърна.
Побързай, скрий се в онзи храст!
Фрондосо:
О, как ме мъчи ревността!
Единадесета сцена
Лауренсия и Командорът, който е въоръжен с арбалет
Командорът:
Какъв късмет! Цял ден да гониш
сърничка плаха, а да срещнеш
такава хубава кошута!
Лауренсия:
Пера от сутринта и тук
дойдох да си почина малко.
Сега, ако ми разрешите,
аз ще се върна при реката.
Командорът:
Презрението, със което
ме гледаш, мила Лауренсия,
повярвай, много накърнява
ония хубости, с които
небето те е надарило,
и за един миг се превръщаш
в чудовище… Но ако ти
успя до днес да се изплъзваш
и да отхвърляш любовта ми,
сега полето ми е таен
и мълчалив приятел. Няма
да си единствената тук,
която да обръща гръб
на своя Господар законен!
Склони ли ми Себастияна,
съпругата на оня Педро
Дебелия, а също тъй и
жената на Мартин дел Посо,
приела нежните ми ласки
почти след брачната си нощ?
Лауренсия:
По този път са те вървели
и вий не сте им първи спътник.
Подобна благосклонност много
мъже видели са от тях
след вас и дълго преди вас.
Но продължавайте лова си!
Ако не беше този кръст
на вашите гърди, аз бих
ви сметнала за дявол, който
е тръгнал подир мен.
Командорът:
Защо
си толкова несговорчива?
………………………………
(този стих липсва в оригинала)
Но да оставя арбалета…
Ръцете ми освобождават
езика от слова ненужни.
Лауренсия:
Сеньор, не сте с ума си вие!
Командорът:
Не се брани!
Фрондосо (настрани):
Ако успея
да взема този арбалет,
не ще го метна на гърба си!
(Взема арбалета)
Командорът:
Е, стига вече!
Лауренсия:
Помогни ми,
о, боже!
Командорът:
Тука сме сами,
не се страхувай!
Фрондосо:
Командоре,
сеньор, веднага оставете
момичето — или мишена