Тихите води на потопа погълнаха и последните пръснати тук-там огньове и тъмнината покри всичко. Малко след това дойдоха първите светкавици на бурята и осветиха пътя на Тави. Без да каже и дума на Фейд, той обърна гръб на гледката в подножието на хълма и тръгна по пътеката. На два пъти му се наложи да използва солта, за да прогони спусналите се към него ветрогони, и въпреки че част от кристалите се бяха разтворили от водата на реката, свършиха добра работа.
Сякаш мина безкрайно дълго време, преди двамата да излязат от гората. Още с първата крачка навън, Фейд изписка ужасèн, хвърли се върху Тави, събори го на земята и го затисна с цялата тежест на тялото си.
Тави се опита да се освободи от него, но успя единствено да надигне глава и да погледне над рамото му към това, което така го бе изплашило.
В полукръг около тях, безмълвни, стояха мъже. Сплетените им на плитки бели коси и мускулестите тела, които въпреки времето бяха покрити единствено с бедрени препаски, не оставиха никакво съмнение кои бяха – маратски войни. Всеки един беше по-висок и широкоплещест от всеки човек, когото беше виждал Тави. Тъмните им сериозни очи светеха със същия блясък като дялания камък на остриетата на копията им.
Без да продума, най-едрият марат пристъпи напред. Натисна с крак рамото му към земята и постави върха на копието си във вдлъбнатината между ключиците му, точно под гърлото.
Глава ХXII
Фиделиас се измъкна от ледената вода на разбеснялата се река. Премръзналите му пръсти стискаха силно клона на дървото, което бе успял да приближи в последния момент с помощта на горската си фурия. Тялото му беше изтръпнало и сърцето му биеше като лудо, в опит да преодолее стреса от ледената вода. Студът го погали бавно, нежно с ледена ръка, съблазняваше го да се отпусне във водата, да потъне и остави на реката да отнесе в тъмните си дълбини всичките му проблеми.
Вместо това той се вкопчи в по-горния клон и се издърпа напълно от водата. Остана за момент сгушен до дънера – трепереше и напрягаше сили да си събере ума. Бурята бушуваше наоколо и вятърът пронизваше с писък подгизналите му дрехи.
Единственото хубаво нещо, което успя да открие в тази буря, беше леденият потоп, благодарение на който вече не чувстваше порязванията по стъпалата си. Беше дал всичко от себе си да игнорира болката, докато се мъчеше да докара обратно конете, но камъните и трънакът бяха безмилостни към кожата му. Онази жена, призователката на вода, явно още от самото начало се бе усъмнила в тях, каза си той. Умно от нейна страна, да му отмъкне така ботушите. Планирала бе бягството на момчето и предотвратяване на преследването му.
Фиделиас се притисна до дънера и зачака водата да спадне.
И тя го направи, при това доста бързо, което неопровержимо доказа, че потопът беше умишлено призован, а не приумица на природата. Той поклати глава. Одиана трябваше да ги предупреди за него, но може би просто е била победена. Местните в никакъв случай не бяха аматьори в призоваването на стихии, целият им живот бе минал в съжителство с фуриите от долината. Познаваха ги и очевидно можеха да ги призовават по-добре от всеки друг, дори с неговите собствени умения. Холтърът например беше страховит противник. Фиделиас не беше сигурен дали щеше да го надвие в пряк и честен двубой. Затова, каза си той, в бъдеще, най-добре при сблъсъците ми с този човек не трябва да допускам и най-малка възможност за честна битка.
Всъщност това открай време беше ръководен принцип в живота на Фиделиас.
След като водите на реката се върнаха в обичайното ѝ корито, Фиделиас се смъкна от дървото с мъчителна гримаса на лицето. Откакто бурята ги връхлетя, вятърът не бе спрял да се усилва и сега оцеляването беше основен приоритет. Той клекна до подгизналия от вода ствол на дървото и внимателно постави ръка на земята, за да призове Вама.
Фурията откликна на повика му незабавно, но първо потъна в земните дълбини, преди да излезе на повърхността. Фиделиас допря шепи и Вама му подаде онова, за което бе изпратена в дълбините – кристали сол и парче кремък.