– Как мислиш, какво ще стане, ако мисията ни пропадне? Ако Акватайнус се изправи пред опасността от това, да бъде разкрит? Дали според теб просто ще ти намигне и ще ти каже да си траеш, ако някой пита? Или по-скоро ще се постарае никога да не открият тялото ти, още по-малко затова, че знаеш плановете му.
Алдрик прикова поглед във Фиделиас, после стисна силно зъби и отмести очи.
– Ще довършим мисията – кимна Фиделиас. – Ще спрем онези, тръгнали към местния граф, ще изпратим Въздушните вълци и ще пуснем в действие маратите. После ще намерим момичето ти.
– Да върви на враните проклетата мисия – кресна Алдрик. – Аз ще я намеря.
– О, нима? И как точно смяташ да направиш това? Имаш много умения, Алдрик, но не си следотърсач. Намираш се в непознати земи, с непознати фурии и враждебно настроени местни. В най-добрия случай, ще се луташ като пълен идиот, докато не се изгубиш. В най-лошия – местните ще те убият, или маратите ще сторят това, когато нахлуят в долината. Тогава кой ще намери момичето ти?
Алдрик изръмжа и започна да крачи напред-назад в тясното пространство под заслона.
– Върви на враните – озъби се той. – Всички да вървят на враните.
– Ако допуснем, че момичето е живо – продължи Фиделиас. – Тя е достатъчно способна. И ако е била отвлечена, сигурен съм, че ще успее да оцелее и сама. Трябва да ѝ признаеш поне това. До два дни най-много ще сме тръгнали да я търсим.
– Два дни – повтори Алдрик и наведе глава. – Тогава да се хващаме на работа. Незабавно. Ще спрем онези, тръгнали към графа. После тръгваме да я търсим.
– Сега седни. Почини си. Изгубихме конете в потопа. Не ни остава друго, освен да изчакаме бурята да отмине.
Алдрик отиде до Фиделиас, сграбчи го за дрехите и го вдигна от земята. Изгледа го през присвити клепачи.
– Не, старче. Тръгваме веднага. Намери сол. Тръгваме в бурята и приключваме веднъж завинаги с тази работа. После ще ме отведеш при Одиана.
Фиделиас преглътна нервно, но лицето му не помръдна.
– А после? – попита спокойно той.
– После ще убия всеки, който се изпречи на пътя ми към нея.
– Ще е по-безопасно, ако…
– Не ме интересува безопасността – прекъсна го Алдрик. – Губим време.
Фиделиас погледна към бушуващата буря навън. Всички стави го боляха, стенеха от струпалото се отгоре им през последните няколко часа. Порязванията на стъпалата му докарваха постоянна, тръпнеща болка. Погледна отново Алдрик. Очите на майстора на меча блестяха, хладни и непреклонни.
– Хубаво – каза Фиделиас. – Да вървим да ги намерим.
Глава ХXIII
Амара никога не бе изпитвала подобен студ досега.
Плуваше в него, носеше се по течението му от замръзнала тъмнина, черна като дълбините на бездна. Спомени и размазани образи танцуваха и се носеха безразборно пред очите ѝ. Видя себе си, вкопчена в неравна битка с огромния майстор на меча. Видя Бърнард – идваше към нея. И тогава дойде студът – ненадеен, черен, умопомрачителен.
Реката, помисли си, Исана бе призовала потоп.
Около китката ѝ се уви огнен ремък, но тя го почувства като мимолетна тръпка. Имаше само тъмнина и студ – ужасяващ, парещ, обгръщаше я отвсякъде и проникваше през кожата ѝ.
После образите пред очите ѝ се замъглиха и се смесиха един с друг. Чу плясък на вода и долови вятъра, който бичуваше мокрото ѝ тяло. Чу някой да говори, говореше на нея, но в думите нямаше смисъл, бяха прекалено слети, за да ги разбере. Опита да каже на говорещия да говори по-бавно, но устата ѝ отказваше да се подчини. Звуците излязоха от нея, но бяха прекалено накъсани и дрезгави, не носеха смисъла, който бе вложила в тях.
После звукът утихна, а с него намаля и студът. Какво стана с вятъра? Почувства твърда повърхност под тялото си и смазана от изтощение, се отпусна на нея. Затвори очи. Искаше да заспи, но всеки път когато започваше да се отпуска в блажена отмора, някой я разтърсваше здраво и я събуждаше. Появиха се светлина и неприятно щипане и изтръпване на ръцете и краката ѝ. Болеше. Тя почувства сълзите да бликат от очите ѝ – беше бясна. Не беше ли направила достатъчно? Не беше ли дала достатъчно от себе си? Вече даде живота си. Сега и почивката след него ли трябваше да пожертва?
Съзнанието ѝ се върна внезапно и доведе със себе си болката, така остра и раздираща, че дишането ѝ секна. Тялото ѝ се сгърчи на топка и се разтърси от няколко последователни конвулсии, сякаш се бореше на живот и смърт с изпълнилия го студ. Чу собствения си глас, гърлен и хриптящ, издаваше почти животинско ръмжене, но не можа да го спре, също както не намери сили да разгъне сгърчените си крайници.