Лежеше върху камък, това поне разбра, а дрехите, които беше откраднала от Бърнардхолт, бяха подгизнали от вода и започнали да хващат скреж от външната страна. Около нея имаше полегати, ръбести каменни стени, които спираха напорите на вятъра. Пещера. А светлината идваше от огън. Също от него идваха и тръпнещата болка и бодежите в тялото.
Замръзваше, знаеше го. Знаеше също, че ако не искаше да потъне отново във вцепенение и никога повече да не излезе от него, трябваше да се движи, да свали мокрите дрехи и да се приближи до огъня.
Опита.
Не успя.
Страхът я изпълни отвътре. Не беше ненадейният, ослепителен като светкавица пристъп на паника, а бавен, пълзящ и напълно осмислен страх. За да живее, трябваше да се движи. Но не можеше да помръдне. Следователно нямаше да живее.
И именно простотата на този факт я прониза и вдъхна живот на страха. Тя искаше да живее, да разпъне крайниците си, да пропълзи до огъня – все прости неща, неща, които не биха представлявали никаква трудност. При други обстоятелства. Но не и сега. Затова щеше да умре. Сълзите замъглиха погледа ѝ, но и те бяха хладни, прекалено лишени от огъня на живота, за да я стоплят.
Нещо се появи пред погледа ѝ между нея и огъня – просто силует. Тя почувства ръка на челото си, огромна и топла – блажено топла.
– Трябва да свалим тези дрехи – избоботи тихо гласът на Бърнард и Амара почувства как едрият холтър я повдига с лекота от земята. Тя опита да му каже нещо, да помогне с дрехите, но единственото, което успя, беше да трепери сгърчена на кълбо и да ръмжи нечленоразделно.
– Знам – каза той. – Просто се отпусни.
Свалянето на дрехите ѝ му създаде известен проблем, но не кой знае какъв – бяха прекалено големи за нея. Дрехите падаха като замръзнали кори кал, докато Амара не остана само по долна риза. Ръцете и краката ѝ изглеждаха смалени и сбръчкани от студа, а пръстите – подути.
Бърнард я положи отново на земята, по-близо до огъня. Топлината му се просмука в тялото ѝ и започна да отпуска сковаващото напрежение в мускулите. Скоро и болката намаля. Дишането ѝ постепенно се върна под контрол и Амара успя да го забави, въпреки че не спираше да трепери.
– Ето – каза Бърнард. – Мокра е, но откакто запалих огъня, я суша.
Той я повдигна леко от земята и я наметна с ризата си. Беше още влажна, но приятно нагрята от огъня. Не си направи труда да слага ръцете ѝ в ръкавите, просто я уви като с одеяло и тя се сгуши в нея.
Амара отвори очи и погледна към Бърнард. Докато тя лежеше на кълбо на земята, той беше клекнал до огъня и беше протегнал длани към пламъците. Беше гол до кръста и светлината на огъня се отразяваше в тъмните косми по гърдите му, блестеше по масивните му мускули и подчертаваше тънките черти на няколко стари белега. На едната му устна имаше засъхнала кръв, най-вероятно където е била сцепена от удара на другия холтър. Бузата му беше посиняла, имаше синини и по ребрата и корема.
– Т-ти си тръгнал да ме търсиш – проговори накрая Амара. – Измъкнал си ме от водата.
Погледът му се отмести към нея, после се върна върху огъня. Кимна.
– Това е най-малкото, което ти дължа. Ти спря онзи човек.
– Само за малко. Нямаше да успея наистина да го спра. Той е майстор на меча. Много е добър. Ако реката не беше придошла точно в този момент…
– Не, не този – махна с ръка Бърнард и поклати глава. – Другият, който стреля по Тави. Ти спаси живота на племенника ми. Благодаря ти – добави той тихо.
Амара усети бузите ѝ да се зачервяват и сведе поглед.
– О, няма защо – отвърна тя. – Не ти ли е студено?
– Малко – призна той, после кимна към няколкото дрехи, които лежаха проснати на камъни около огъня. – Брут се опитва да разпредели топлината по камъните, но не го бива много с огън и топлина. Скоро ще изсъхнат.
– Брут? – попита Амара.
– Фурията ми. Кучето, което видя по-рано.
– Аха. Чакай да опитам. – Тя притвори очи и прошепна на Сирус. Въздухът край огъня се размести леко и димът и маранята над пламъците се извиха към дрехите. Тя отвори очи, огледа работата на фурията си и кимна одобрително. – Сега ще изсъхнат малко по-бързо.
– Благодаря – каза Бърнард, скръсти ръце на гърдите си и леко потрепери. – Познаваш хората, които преследват Тави, нали?
– Имаше още една, във водата. Сестра ти я изхвърли от реката.
Бърнард изсумтя и устните му загатнаха усмивка.
– Напълно способна е. Аз така и не видях какво стана.
– Познавам ги – каза Амара.
Тя му разказа набързо за Фиделиас и двамата наемници, също за страховете си относно предстоящото в долината.