– Трябва да поспиш.
– Но…
– Премръзнала си. Изплашена си – каза тихо той. – Не смятам да се възползвам от това.
Тя се изчерви и отмести поглед.
– Не. Исках да кажа…
Бърнард сложи ръка на главата ѝ и бавно я натисна надолу. Другата му ръка се плъзна бавно под нея.
– Просто си почини – каза тихо той. – Поспи.
– Сигурен ли си? – попита тя.
Против волята ѝ клепачите ѝ се затвориха и отказаха да се вдигнат отново.
– Сигурен съм, Амара. – Гласът му беше още по-дълбок и гърлен и Амара по-скоро го почувства, отколкото чу. – Ти спи. Аз ще пазя.
– Съжалявам – прошепна тя. – Не исках да…
Тя усети как той се наведе и притисна устни до мократа ѝ коса.
– Шш. Ще говорим по-късно. Сега спи.
Тя се сгуши в топлината му и издиша дълбоко. Сънят я повали, преди да бе поела отново дъх.
Събуди я светлината. Все още лежеше до огъня, но наметалата, които се сушеха през нощта, сега бяха върху нея. Беше ѝ топло под тях, с изключение на гърба. Бърнард не беше до нея, огънят беше почти догорял, но входът на пещерата сивееше с бледата светлина на зората.
Амара стана, уви се в наметалата и излезе навън. Там откри Бърнард, все още без риза, той се взираше в огрения от зората на новия ден хоризонт. Всичко наоколо, всяко клонче на всяко дърво, беше покрито със скреж. Замръзналата слана, примесена с прясно натрупал сняг, покриваше земята, омекотяваше формите ѝ и ѝ придаваше онзи странен, светъл зимен вид. Амара спря за момент и се огледа, после спря очи върху Бърнард. Лицето му бе сериозно, сковано от тревога.
– Холтър Бърнард?
Той постави пръст на устните си и без да я погледне, наведе глава на една страна, сякаш се заслуша в нещо. После погледът му отскочи рязко на юг, над притихналите, все още обгърнати в сянка корони на дърветата.
– Там – каза той.
Амара свъси вежди и пристъпи към него, като в същото време придърпваше плътно към себе си наметалата. Бурята от вчера беше докарала зимата със себе си. Тя погледна към Бърнард и проследи втренчения му поглед над дърветата.
Врани. Грачене на врани. Хиляди грачещи врани.
Тя потрепери. В следващия момент ги видя очертани на фона на изсветляващото небе. Летяха ниско над дърветата, към които гледаше Бърнард. Бяха стотици, хиляди. Заляха небето над Калдерон като черна, жива вълна и го засенчиха. Носеха се на североизток, устремени, сякаш цел и посока ги теглеха към едно-единствено място.
– Врани – прошепна тя.
– Те знаят – каза той. – О, велики фурии. Те винаги разбират.
– Какво знаят? – прошепна Амара.
– Къде да открият мъртвите – въздъхна разтреперан Бърнард. – Надушват битките.
Амара усети как очите ѝ се ококорват.
– Към гарнизона ли летят?
– Трябва да открия Тави и Исана – каза Бърнард. – Да се върна в холта.
– Не. – Амара се обърна към него и хвана ръката му. – Имам нужда от помощта ти.
– Имам отговорност пред хората от моя холт – поклати глава Бърнард. – Трябва да се върна при тях.
– Чуй ме, Бърнард. Нуждая се от помощта ти. Не познавам долината. Не познавам опасностите, които дебнат в нея. Страхувам се да летя посред бял ден, а дори и да стигна при графа, той може да не ми обърне никакво внимание. Имам нужда от някого, когото той познава. Трябва да го накарам да действа незабавно и решително, ако искам да имам някакъв шанс да спася тази долина.
Бърнард отново поклати глава.
– Това не ме касае – каза той.
– А ще започне ли да те касае, когато маратските орди стигнат до Бърнардхолт? Мислиш ли, че ти и хората ти ще можете да се отбранявате сами?
Той я погледна и в очите му Амара видя колебание и несигурност.
– Не знам. Грам е дърт, инатлив козел. Не мога да му кажа, че съм видял марат в долината. Просто не помня такова нещо. Неговият призовател на вода ще разбере веднага това и ще му каже.
– Но можеш да му кажеш какво си видял. Можеш да му кажеш, че си помагал на мен, и тогава той ще повярва, че наистина съм Курсор и че положението наистина е сериозно. Той има правомощията да извика цял гарнизон подкрепление, в случай че долината се нуждае от отбрана.
– Но Тави – преглътна тежко Бърнард. – Няма кой да се погрижи за него. И сестра ми, дори не знам дали е оцеляла след вчера.
– Когато маратите избият всичко живо в долината, това ще помогне ли с нещо на кой да е от двамата?
Бърнард отмести поглед и се вгледа отново в прииждащите врани.
– Мислиш ли, че някой наблюдава въздуха? – изръмжа той.